Никой не обича крадците, но всяка жена мечтае за мъж, който да открадне съня ѝ. Подхвърли ми го близка приятелка. Една от онези, които минават за емоционален рентген в дните на драма и сантиментални вълнения. Кимвам позакъсняло и нагазвам в размисли.
Един такъв прекрасник, който минава за мъж, гледа като лунатик с недоизяснена диагноза и ми говори твърде мъгляво, неусетно успя да се засели в телефона, контактите и мислите ми. Докопа се до спокойния ми сън и го превърна в розова прелюдия на една съвсем неромантична лудост. Всичко си беше наред. Играем си ту на криеница, ту на настъпванка. И все се намираме измежду паузите. Аз го карам направо, без заобиколки – непрактично откровена и излишно самонадеяна. Той, уж без да иска, ми обърква компаса и представите за "направо". Спорно е, гледаме ли се или дебнем – кой пръв ще се издаде какво остава между редовете и чий ще бъде финалният почерк.
Всеки ден ритуално го разнищвам. Опитвам да гледам отстрани, сякаш цялото Той се случва на някого другиго. Няма го в ничий сюжет – мой, чужд, назаем, скроен, изчислен, поизмислен. Не проработва. Пренареждам пъзела от случки, реплики и многоточия. Но логиката не му понася, а интуицията ми издиша. Усещам се като в състезание, в което не познавам съперниците. Друга има, но подробностите просто губят отенък. Остава в списъка с нещата, които искам за себе си.
Образът му непрекъснато гравитира из съзнанието ми и не съумявам да го прогоня. Чудя се какъв е с хората, в какво вярва и какви са раните, белязали нрава му. Не го познавам такъв, какъвто е наистина. Съшивам го с цветни кончèта и си го доизмислям. Искам го, но повече искам себе си. Съхранена.
Въздух, преизпълнен с електричество и ескалираща страст, задръжките падат и устните сами се намират в тъмното. Събуждам се и вече съжалявам как сънят ми се е пропукал. Задъхана, вдишвам на пресекулки, все още пропита от емоцията на последните сцени, разиграли се пред очите ми. Макар и не наяве. Трескаво се мъча да възстановя спомена за съня – всеки порив, поглед, докосване и дъх. Въздишам и разпилявам коси обратно върху възглавницата. Него го няма.
Уикендът се задава и градът неусетно отеснява. Все по-често припознавам силуета му или долавям парфюма му. Оглеждам се неспокойно дори в театъра. Посягам към телефона си, но не звъня. Не и първа.
Събота вечер. Полунощ. Време тъкмо за сбъдване на сънища.
Розовият сън на една лунатичка
Четвъртък, Март 01, 2012
Вторник, Февруари 07, 2012
On ACTA, piracy and art
It seems like recently everyone's attention is suddenly drawn to ACTA and SOPA, since now those have become a real threat to "pirates" worldwide. In a nutshell, for those of you too lazy to read what ACTA and SOPA are, according to them you are a criminal. Because the big record and movie companies earn shit when you download Katy Perry's new album or the latest flick off a P2P site. So in the end it's all about the money and the fact that some of us are not willing to pay for shitty music and even shittier movies.
The past decade or so has been a killer for people like me who appreciate good music, or a good movie, or a good book - musicians don't make the music they want to make, they make what sells and everyone suddenly can sing (all hail Autotune!); screenwriters' original ideas often get neglected because of the risk such a project holds; writing books has now become something that everyone suddenly can do... am I supposed so settle down for something which insults my intelligence, and what's more pay for my intelligence to be insulted in such a ruthless way?
My answer is no.
I will not pay for a CD of 20 repetitive songs with shallow lyrics.
I will not pay for a DVD of the 89765th remake or 764th part of a franchise I love.
I will not pay for a book which is written for the sake of selling it.
I will not pay for overpriced software that will be useless in 3 months because a newer, better version is out.
That's my user side of the story. What about the artists, those poor creatures who sweat so much to give us aforementioned music, movies and books?
I will quote an author whose name is famous enough: "Pirates of the world, unite and pirate everything I’ve ever written!
The good old days, when each idea had an owner, are gone forever.
First, because all anyone ever does is recycle the same four themes: a love story between two people, a love triangle, the struggle for power, and the story of a journey.
Second, because all writers want what they write to be read, whether in a newspaper, blog, pamphlet, or on a wall.
The more often we hear a song on the radio, the keener we are to buy the CD. It’s the same with literature.
The more people ‘pirate’ a book, the better. If they like the beginning, they’ll buy the whole book the next day, because there’s nothing more tiring than reading long screeds of text on a computer screen.
1. Some people will say: You’re rich enough to allow your books to be distributed for free.
That’s true. I am rich. But was it the desire to make money that drove me to write? No. My family and my teachers all said that there was no future in writing.
I started writing and I continue to write because it gives me pleasure and gives meaning to my existence. If money were the motive, I could have stopped writing ages ago and saved myself having to put up with invariably negative reviews.
2. The publishing industry will say: Artists can’t survive if they’re not paid.
In 1999, when I was first published in Russia ( with a print- run of 3,000), the country was suffering a severe paper shortage. By chance, I discovered a ‘ pirate’ edition of The Alchemist and posted it on my web page.
An year later, when the crisis was resolved, I sold 10,000 copies of the print edition.
By 2002, I had sold a million copies in Russia, and I have now sold over 12 million.
When I traveled across Russia by train, I met several people who told me that they had first discovered my work through the ‘ pirated’ edition I posted on my website. Nowadays, I run a ‘Pirate Coelho’ website, giving links to any books of mine that are available on P2P sites.
And my sales continue to grow — nearly 140 million copies world wide.
When you’ve eaten an orange, you have to go back to the shop to buy another. In that case, it makes sense to pay on the spot.
With an object of art, you’re not buying paper, ink, paintbrush, canvas or musical notes, but the idea born out of a combination of those products.
‘Pirating’ can act as an introduction to an artist’s work. If you like his or her idea, then you will want to have it in your house; a good idea doesn’t need protection.
The rest is either greed or ignorance"
This is what Paulo Coelho wrote on his blog when news about SOPA reached the masses. And I can't agree more with him.
I've always considered piracy as a way for artists to spread their art, regardless if it's music, movies or writing, or even photography.
If it wasn't for piracy, I never would've fallen in love with my 3 favorite bands. I now own all their CDs and DVDs
If it wasn't for piracy, I never would've read half of my favorite books. I now own most of those books on paper.
If you support what you read so far and want to help in the fight, sign a petition. Explain to your friends, co-workers, the guy at the bar or at the gas station, your relatives, educate them what ACTA is and make them sign a petition. Share petitions on facebook and Google+ and every other site you frequent and make people act against ACTA.
Think and don't let your government think for you.
War is Peace
Freedom is Slavery
Ignorance is Strength
Replica
The past decade or so has been a killer for people like me who appreciate good music, or a good movie, or a good book - musicians don't make the music they want to make, they make what sells and everyone suddenly can sing (all hail Autotune!); screenwriters' original ideas often get neglected because of the risk such a project holds; writing books has now become something that everyone suddenly can do... am I supposed so settle down for something which insults my intelligence, and what's more pay for my intelligence to be insulted in such a ruthless way?
My answer is no.
I will not pay for a CD of 20 repetitive songs with shallow lyrics.
I will not pay for a DVD of the 89765th remake or 764th part of a franchise I love.
I will not pay for a book which is written for the sake of selling it.
I will not pay for overpriced software that will be useless in 3 months because a newer, better version is out.
That's my user side of the story. What about the artists, those poor creatures who sweat so much to give us aforementioned music, movies and books?
I will quote an author whose name is famous enough: "Pirates of the world, unite and pirate everything I’ve ever written!
The good old days, when each idea had an owner, are gone forever.
First, because all anyone ever does is recycle the same four themes: a love story between two people, a love triangle, the struggle for power, and the story of a journey.
Second, because all writers want what they write to be read, whether in a newspaper, blog, pamphlet, or on a wall.
The more often we hear a song on the radio, the keener we are to buy the CD. It’s the same with literature.
The more people ‘pirate’ a book, the better. If they like the beginning, they’ll buy the whole book the next day, because there’s nothing more tiring than reading long screeds of text on a computer screen.
1. Some people will say: You’re rich enough to allow your books to be distributed for free.
That’s true. I am rich. But was it the desire to make money that drove me to write? No. My family and my teachers all said that there was no future in writing.
I started writing and I continue to write because it gives me pleasure and gives meaning to my existence. If money were the motive, I could have stopped writing ages ago and saved myself having to put up with invariably negative reviews.
2. The publishing industry will say: Artists can’t survive if they’re not paid.
In 1999, when I was first published in Russia ( with a print- run of 3,000), the country was suffering a severe paper shortage. By chance, I discovered a ‘ pirate’ edition of The Alchemist and posted it on my web page.
An year later, when the crisis was resolved, I sold 10,000 copies of the print edition.
By 2002, I had sold a million copies in Russia, and I have now sold over 12 million.
When I traveled across Russia by train, I met several people who told me that they had first discovered my work through the ‘ pirated’ edition I posted on my website. Nowadays, I run a ‘Pirate Coelho’ website, giving links to any books of mine that are available on P2P sites.
And my sales continue to grow — nearly 140 million copies world wide.
When you’ve eaten an orange, you have to go back to the shop to buy another. In that case, it makes sense to pay on the spot.
With an object of art, you’re not buying paper, ink, paintbrush, canvas or musical notes, but the idea born out of a combination of those products.
‘Pirating’ can act as an introduction to an artist’s work. If you like his or her idea, then you will want to have it in your house; a good idea doesn’t need protection.
The rest is either greed or ignorance"
This is what Paulo Coelho wrote on his blog when news about SOPA reached the masses. And I can't agree more with him.
I've always considered piracy as a way for artists to spread their art, regardless if it's music, movies or writing, or even photography.
If it wasn't for piracy, I never would've fallen in love with my 3 favorite bands. I now own all their CDs and DVDs
If it wasn't for piracy, I never would've read half of my favorite books. I now own most of those books on paper.
If you support what you read so far and want to help in the fight, sign a petition. Explain to your friends, co-workers, the guy at the bar or at the gas station, your relatives, educate them what ACTA is and make them sign a petition. Share petitions on facebook and Google+ and every other site you frequent and make people act against ACTA.
Think and don't let your government think for you.
War is Peace
Freedom is Slavery
Ignorance is Strength
Replica
Неделя, Ноември 20, 2011
The Ledge
Седя на ръба и си мисля. Мисля си дали ще ме бутнеш, или сама ще скоча. Непредвидим си в това отношение. Но пък затова ми харесваш.
Кой ръб ли?
Онзи, който е в съзнанието. Грозният, който кара повечето хора да изтръпнат само при мисълта, че го доближават. Кимаш ми с глава насреща, знаеш много добре за какво ти говоря. И с усмивка ме буташ още малко напред.
Това е онзи ръб, границата на зоната ти на комфорт, след която всичко от приятно става болезнено. Границата, която не си готов да прекрачиш и която почти винаги е наложена от някой друг, не от самия теб. Това е границата, която дефинира кой си ти и какво си готов да направиш. Границата, която никога не си оспорвал, дори в моментите, когато нещо ти се е струвало неправилно.
Седиш до мен на бара. Говориш ми на ухо, споделяш неща, които само аз и ти трябва да знаем.
Седя до теб на бара. Говоря ти на ухо, споделям неща, които само ти и аз трябва да знаем.
И някъде там, между всичките думи, сме си казали нещо, което ме кара да се приближа опасно близо до ръба и да се зачудя защо е точно тук.
И някъде там, между полъха твой парфюм и момента когато сядаш до мен, съм посмяла да оспоря границата. Остава ми само да я прекрача.
Мисля си дали ще ме бутнеш или сама ще скоча. Мисля си дали човек няма нужда да се запознае с някой, който те избутва до ръба, карайки те да се хвърлиш от него, мислейки си че няма нищо освен пропаст отдолу, а ти - вместо да се пребиеш, да тупнеш няколко метра по-надолу, където има нов ръб, който досега не си виждал.
Седя на ръба и си мисля. Мисля си дали ще ме бутнеш, или сама ще скоча. Непредвидим си в това отношение. Но пък затова ми харесваш.
20.11.2011
Replica
Кой ръб ли?
Онзи, който е в съзнанието. Грозният, който кара повечето хора да изтръпнат само при мисълта, че го доближават. Кимаш ми с глава насреща, знаеш много добре за какво ти говоря. И с усмивка ме буташ още малко напред.
Това е онзи ръб, границата на зоната ти на комфорт, след която всичко от приятно става болезнено. Границата, която не си готов да прекрачиш и която почти винаги е наложена от някой друг, не от самия теб. Това е границата, която дефинира кой си ти и какво си готов да направиш. Границата, която никога не си оспорвал, дори в моментите, когато нещо ти се е струвало неправилно.
Седиш до мен на бара. Говориш ми на ухо, споделяш неща, които само аз и ти трябва да знаем.
Седя до теб на бара. Говоря ти на ухо, споделям неща, които само ти и аз трябва да знаем.
И някъде там, между всичките думи, сме си казали нещо, което ме кара да се приближа опасно близо до ръба и да се зачудя защо е точно тук.
И някъде там, между полъха твой парфюм и момента когато сядаш до мен, съм посмяла да оспоря границата. Остава ми само да я прекрача.
Мисля си дали ще ме бутнеш или сама ще скоча. Мисля си дали човек няма нужда да се запознае с някой, който те избутва до ръба, карайки те да се хвърлиш от него, мислейки си че няма нищо освен пропаст отдолу, а ти - вместо да се пребиеш, да тупнеш няколко метра по-надолу, където има нов ръб, който досега не си виждал.
Седя на ръба и си мисля. Мисля си дали ще ме бутнеш, или сама ще скоча. Непредвидим си в това отношение. Но пък затова ми харесваш.
20.11.2011
Replica
Сряда, Октомври 26, 2011
Родени в кризата
...или как най-накрая някой написа нещо, което отговаря на моето мнение, поне мъничко.
Децата на прехода не получиха по-добър старт от родителите си и излизат със скършени илюзии, но и здравословен прагматизъм
Те израснаха през 90-те. С MTV и IRC. В ценностен хаос, но свободни да опитат от всичко. И колкото по-рано, толкова по-добре. Докато чатеха с непознати "Hi, kak si? ASL, pls" в интернет клубовете и пушеха първата си цигара на гърба на училищния двор, родителите им водеха битки с хиперинфлацията, погребали надеждите си от митингите на промяната. Възпитаха ги да се уповават религиозно на двата глагола - "учи" и "бягай". Влязоха в университета тъкмо когато България получи европейски хоризонт. И бяха първите "Еразъм" младежи, замаяни от възможността да пътуват и да попиват мултикултурната среда на връстниците си в Европа. Повярваха, че ще живеят по-добре от родителите си. Само за да разберат миг по-късно, че с все хубавата им диплома, двата езика и вроденото си познаване на онлайн средата пазарът на труда съвсем не ги очаква с отворени обятия. Тъкмо обратното, затворил е плътно врати с нетърпящото възражение: "Криза е."
Партито свърши, преди да успеят да вдигнат тост за своето "светло бъдеще". И сега стоят в здрача на следващия ден, без да знаят какво да очакват. "Ами, да, може да се каже, че сме прецакани. Завършихме в годините на най-гадната рецесия - 2009, 2010", казва Любомира, която е завършила право в Дъблин, а след това е специализирала "Права на човека" в един от най-престижните университети във Великобритания - UCL. Тя тъкмо се е сбогувала с плана си да търси реализация в любимия Лондон след година упорито търсене и спорове с местните бюрократи. "Какъв е смисълът да направиш толкова голяма инвестиция в образованието си, да работиш здраво, за да се издържаш сам, докато учиш, да развиваш потенциала си, за да се върнеш в София на заплата от 600 лева? Но пък в същото време тук не могат да ни предложат повече, защото просто няма пари. И какво правиш? Адаптираш се", пита и сама си отговаря Любомира, която все пак е успяла да си намери работа по специалността си в организация за защита на човешките права в София.
Близо 60 хил. души на възраст между 16 и 24 години обаче нямат нейния късмет. Толкова са безработните младежи според статистиката на НСИ към края на първата половина на годината (виж графиката). Броят им прогресивно нараства през последните три години, този на заетите намалява, а прогнозите са тези две тенденции да се запазят и в близко бъдеще. С това България се вписва в тревожната тенденция, характерна за Южна Европа, като регистрира и едни от най-високите нива на дългосрочна безработица сред младежите в ЕС (виж тук) Към мрачните числа можем да прибавим и неблагоприятната демографска структура, която показва, че тук възрастните са и ще бъдат мнозинство дълго време.
Според икономиста от Центъра за либерални стратегии Георги Ганев зад ръста на младежката безработица в страната стоят същите причини, както зад този на общата безработица. "По-неблагоприятната обстановка на пазара на труда винаги се отразява по-зле на младите хора, защото те нямат опит и CV и наемащите са по-малко склонни да рискуват с тях. Общият спад на заетостта продължава, защото компаниите се опитат да увеличат производството, без да разширяват заетостта, и не наемат в момента", коментира той, но казва, че дори и извън кризата безработицата сред младежите е по-висока от общата. По думите му, когато фирмите започнат да се съвземат и отново да търсят работници, по-бързо ще се възстановят онези млади хора, които са с по-висока квалификация, а повече ще страдат онези, които са с ниска.
Това е слаба утеха за 23-годишния Сибил, който се е дипломирал преди около година в Софийския университет "Регионално развитие и политики" и от осем месеца безуспешно търси работа в сферата на публичния мениджмънт. Единственият му стаж по специалността в консултантска компания за европроекти е продължил около шест месеца, след което фирмата е излязла от бизнеса. "Добре, че живея в София с родителите си и все още мога да си позволя лукса да отхвърлям офертите на кол-центровете", казва Сибил. Но бърза да добави: "Засега."
Междувременно уменията на тези, които чакат пред затворените врати, бързо остаряват, а продължителната пауза между университета и работата сковава шансовете им да наваксат както с професионалното си развитие, така и с доходите си. "Тези групи остават не просто извън пазара на труда, но и с много свити възможности за потребление, и то във възраст, когато покупателната способност се явява доста съществена част от самочувствието и себевъзприемането им", обръща внимание социологът от "Алфа рисърч" Радостина Ангелова. Според нея ефектите от това няма да са само икономически, но и психологически. "Дългосрочната безработица сред младежите със сигурност ще окаже влияние върху изграждането на трудови навици, върху цялостната им мотивация и стремежи", уточнява тя.
Всъщност, когато рисуват портрета на поколението на 16-24-годишните в България, различните експерти - от социолози до икономисти, смятат, че макар и най-образовано, то е най-слабо подготвено за предизвикателствата на свободния пазар. Социалният психолог Найден Николов е убеден, че причините следва да се търсят в семейството и училището. "България като всички южни култури е фокусирана върху образа на детето. То е специфичен център, а прекомерната грижа към него всъщност създава зависимост и чувство за безотговорност", обяснява той. Голяма част от младежите продължават да зависят от бюджета и начина на живот на родителите си до 30-годишна възраст. Според Николов това води до инфантилизацията им и те очакват да получават наготово от държавата, така както са привикнали от семейството си.
Училището продължава идеята за тази зависимост, подхранвайки митологичната схема за Велика България, която няма потвърждение в реалния живот. В него общия план го няма, всеки се грижи сам за себе си. В същото време училището не възпитава онези социални умения и трудови навици, които имат практическо приложение. Неспособността на младите да се включат ефективно в икономиката не е резултат единствено на кризата, смята Найден Николов, а и на натрупани културни комплекси.
Омагьосаният кръг на нереалните очаквания
Наблюденията му се потвърждават и на пазара на труда. Според Надя Василева, управляващ директор на консултантската компания Manpower, впечатленията на бизнеса са, че младежите са разглезени, не са готови да поемат отговорности и на тях не може да се разчита. "Мама и татко стоят зад гърба им здраво и ако ги уволнят, те се връщат при тях. Има хора, които просто не търсят, не искат работа", заявява тя.
Една част от тях са развили и нереалистични очаквания какво може да им предложи пазарът на труда в самото начало на професионалното им развитие. Въпреки че на теория разполагат с цялата информация на света за това какво е средното възнаграждение в страната и какво предлага бизнесът в момента, са се вкопчили в търсенето на голямата заплата, която бързо да им осигури начина на живот, който смятат, че заслужават. Надя Василева разказва, че често се сблъсква с отношението "не е толкова важно какво ще правя, важното е да изкарвам пари".
"Не можете да очаквате от един млад човек да има дългосрочни цели. Той не си дава сметка как иска да се развие кариерата му, а търси краткосрочното решаване на даден свой проблем", коментира Всилева. Поколението на 16-24-годишните не прави планове. Обръща посоките и прескача от едно работно място на следващо, така както сърфира в интернет в разбърканата логика на линковете.
Но слаби в стратегиите, оказва се, са не само младежите, а и самите работодатели. Те са развили нереалистични очаквания към това какви хора има пазара на труда в България. "Много от компаниите нямат дългосрочна стратегия за своите кадри и не си дават сметка, че неблагоприятната демографска структура бързо ще ги лиши от такива въобще", предупреждава Надя Василева от Manpower. Тя разказва, че работодателите са изключително селективни и взискателни в подбора си, отказвайки да приемат факта, че хората, които търсят, просто ги няма на пазара. Често настояват на формалните изисквания към кандидатите, без да вникнат в човека отсреща и да разпознаят потенциала му да се развие в този, който им е нужен, при това за кратко време.
Невъзможността на двете страни - младежите и работодателите - да се срещнат в очакванията и изискванията си е проблем, много по-дълбок и по-стар от кризата. Дисбалансът между търсене и предлагане на пазара на труда е структурен недостатък, който още дълго ще формира тревожната статистика на младежката безработица.
Ключът за това бизнесът и младите хора да си бъдат взаимно полезни е в образованието, което бълва самоцелно абстрактни кадри без практическа подготовка, сляпо за нуждите на частния сектор. "Преподавателите ни са толкова далеч от бизнеса, колкото не може да бъде", разказва 23-годишният бакалавър в СУ Сибил. Горчивият му опит го е научил, че дори някои от тях да работят по реални проекти, рядко включват студентите в тях, затваряйки им вратата за възможността да превърнат знанията си в умения и контакти.
А пазарът се променя толкова динамично, че студентите усещат как това това, което са учили през първата година, на петата вече не е актуално. "Образованието и бизнесът трябва да подходят към подготовката на кадрите по много по-бърз и съобразен с изискванията на средата начин", казва Надя Василева от Manpower. Или отново се завъртат в омагьосания кръг на нереалните очаквания.
"Крайно време и едните, и другите да се събудят за реалността и да си направят план - ако са работници, как да бъдат конвертируеми на пазара на труда, а ако са работодатели - как да бъдат успешни в бизнеса, намирайки талантите, които са им необходими", добавя още тя.
Да излъжеш системата
Въпреки притесненията на социолози и психолози за поредното прецакано от обстоятелствата поколение една част от младежите съумяват да превърнат дефектите на средата и съзряването си в свои конкурентни предимства. Това, че не умеят да планират, всъщност ги кара да са гъвкави и готови да правят промени непрекъснато. Хилядите часове онлайн са възпитали у тях култура на споделяне, която умните успяват да превърнат в безценна мрежа от дигитални контакти. Те винаги познават някого, който познава някого, който познава някого. Израстването през 90-те е формирало у тях здравословен прагматизъм, който им помага сами да наваксат дефицитите на образованието и да излъжат грешките в системата.
Компаниите биха могли да впрегнат тези потенциал и енергия в бавния си път към оздравяване, привличайки не работници, а таланти, които да споделят каузите и ценностите на бизнеса им. Както казва икономистът Георги Ганев - във всички сектори има потенциал за развитие, зависи как фирмите съумеят да го развият.
Когато преди няколко месеца Събина (28 г.) е съкратена от работата си на редактор в новинарски сайт с мотива "оптимизация на разходите", решава, че вместо да потъне в спиралата на самосъжалението, ще направи промяната в кариерното си развитие, за която отдавна мечтае. Убедена, че търсенето на работа по обяви не е ефективна стратегия, тя решава да организира кампания "търся работа" през личния си блог и мрежата си от контакти в Twitter и Facebook. "Това показва, че познаваш правилата на играта още преди да влезеш в нея. И се оказа, че работа има, просто не я намираш по стандартните начини", разказва Събина. Вече води преговори за работа по проект за управление на съдържание в социалните мрежи. "Трябва да избираш да правиш онова, в което си добър и което ти е интересно. Но за да си устойчив и да изпъкваш в тълпата, трябва да си готов да се променяш", споделя Събина.
Те не получиха по-добър старт от този на родителите си. Но за разлика от тях не разчитат "някой да дойде да ги оправи". Подминават с ледено хладнокръвие фалшивите обещания на политиците за по-добър живот с прагматичната убеденост, че сами контролират успехите и провалите си. "Не се чувствам прецакана. Такъв е периодът, в който живеем. Точка", отсича Събина. "Няма смисъл да се фиксирам и депресирам, че не успях да остана в Лондон. И тук мога да създам добра среда", вярва Любомира.
И докато се опитват да оформят от неблагоприятните обстоятелства живот, в който да се чувстват удобно и уютно, няма причини за черногледство. Децата са си ок.
Публикувано на сайта на Капитал.
Четейки я тази хубава статия се сетих за безумната обява за работа, където търсеха човек на 22 години, завършил поне магистратура, владеещ перфектно минимум 4 езика и с 5 години стаж в областта.
Та, предвид на факта, че 99,9% от всички обяви са такива, с нереални изисквания, как един млад, можещ и искащ човек да си намери работа? Защото тези с големите претенции и нереалните представи за заплата вече са рядкост. А всъщност то не са и претенции, просто желанието да си възвърнеш това, което си инвестирал в собствените си умения и способности... и желанието да имаш финансовата възможност (защото без пари закъде?) да продължаваш да се развиваш. За доброто на компанията, в която работиш.
И колкото повече се квалифицираш, толкова повече се вдигат изискванията на работодателя и толкова по-скъпи стават всякакви курсове, че дори и висшето образование. А после всеки пищи, че квалифицирани кадри няма...
Как да има, след като в отговор на писмо с биографията ти, човек на 22 години с 4 листа сертификати по какво ли не, кандидатстващ за офис мениджър, или на прост български секретарката, дето носи кафето, получаваш "Благодарим ви за проявения ентусиазъм, но сте недостатъчно квалифицирана за позицията". Щом за това не съм квалифицирана, за какво съм? Може би да чистя улиците и да празня кошовете? Нищо, че съм похабила само-аз-си-знам-колко за образование, предпочитала съм да си седя вкъщи и да уча, отколкото да ходя по партита и какво ли още не в името на това, да имам някакъв шанс да си намеря работа. Дори не споменавам добре платена, просто работа.
Та, драги ми работодатели, защо просто не напишете в обявите си "Търсим невъзможният човек", а пък ние ще ви отговаряме с "Ние сме 99%"...
С уважение и топли чувства към малоумните ръководители на компании с нереални очаквания,
Replica
Децата на прехода не получиха по-добър старт от родителите си и излизат със скършени илюзии, но и здравословен прагматизъм
Те израснаха през 90-те. С MTV и IRC. В ценностен хаос, но свободни да опитат от всичко. И колкото по-рано, толкова по-добре. Докато чатеха с непознати "Hi, kak si? ASL, pls" в интернет клубовете и пушеха първата си цигара на гърба на училищния двор, родителите им водеха битки с хиперинфлацията, погребали надеждите си от митингите на промяната. Възпитаха ги да се уповават религиозно на двата глагола - "учи" и "бягай". Влязоха в университета тъкмо когато България получи европейски хоризонт. И бяха първите "Еразъм" младежи, замаяни от възможността да пътуват и да попиват мултикултурната среда на връстниците си в Европа. Повярваха, че ще живеят по-добре от родителите си. Само за да разберат миг по-късно, че с все хубавата им диплома, двата езика и вроденото си познаване на онлайн средата пазарът на труда съвсем не ги очаква с отворени обятия. Тъкмо обратното, затворил е плътно врати с нетърпящото възражение: "Криза е."
Партито свърши, преди да успеят да вдигнат тост за своето "светло бъдеще". И сега стоят в здрача на следващия ден, без да знаят какво да очакват. "Ами, да, може да се каже, че сме прецакани. Завършихме в годините на най-гадната рецесия - 2009, 2010", казва Любомира, която е завършила право в Дъблин, а след това е специализирала "Права на човека" в един от най-престижните университети във Великобритания - UCL. Тя тъкмо се е сбогувала с плана си да търси реализация в любимия Лондон след година упорито търсене и спорове с местните бюрократи. "Какъв е смисълът да направиш толкова голяма инвестиция в образованието си, да работиш здраво, за да се издържаш сам, докато учиш, да развиваш потенциала си, за да се върнеш в София на заплата от 600 лева? Но пък в същото време тук не могат да ни предложат повече, защото просто няма пари. И какво правиш? Адаптираш се", пита и сама си отговаря Любомира, която все пак е успяла да си намери работа по специалността си в организация за защита на човешките права в София.
Близо 60 хил. души на възраст между 16 и 24 години обаче нямат нейния късмет. Толкова са безработните младежи според статистиката на НСИ към края на първата половина на годината (виж графиката). Броят им прогресивно нараства през последните три години, този на заетите намалява, а прогнозите са тези две тенденции да се запазят и в близко бъдеще. С това България се вписва в тревожната тенденция, характерна за Южна Европа, като регистрира и едни от най-високите нива на дългосрочна безработица сред младежите в ЕС (виж тук) Към мрачните числа можем да прибавим и неблагоприятната демографска структура, която показва, че тук възрастните са и ще бъдат мнозинство дълго време.
Според икономиста от Центъра за либерални стратегии Георги Ганев зад ръста на младежката безработица в страната стоят същите причини, както зад този на общата безработица. "По-неблагоприятната обстановка на пазара на труда винаги се отразява по-зле на младите хора, защото те нямат опит и CV и наемащите са по-малко склонни да рискуват с тях. Общият спад на заетостта продължава, защото компаниите се опитат да увеличат производството, без да разширяват заетостта, и не наемат в момента", коментира той, но казва, че дори и извън кризата безработицата сред младежите е по-висока от общата. По думите му, когато фирмите започнат да се съвземат и отново да търсят работници, по-бързо ще се възстановят онези млади хора, които са с по-висока квалификация, а повече ще страдат онези, които са с ниска.
Това е слаба утеха за 23-годишния Сибил, който се е дипломирал преди около година в Софийския университет "Регионално развитие и политики" и от осем месеца безуспешно търси работа в сферата на публичния мениджмънт. Единственият му стаж по специалността в консултантска компания за европроекти е продължил около шест месеца, след което фирмата е излязла от бизнеса. "Добре, че живея в София с родителите си и все още мога да си позволя лукса да отхвърлям офертите на кол-центровете", казва Сибил. Но бърза да добави: "Засега."
Междувременно уменията на тези, които чакат пред затворените врати, бързо остаряват, а продължителната пауза между университета и работата сковава шансовете им да наваксат както с професионалното си развитие, така и с доходите си. "Тези групи остават не просто извън пазара на труда, но и с много свити възможности за потребление, и то във възраст, когато покупателната способност се явява доста съществена част от самочувствието и себевъзприемането им", обръща внимание социологът от "Алфа рисърч" Радостина Ангелова. Според нея ефектите от това няма да са само икономически, но и психологически. "Дългосрочната безработица сред младежите със сигурност ще окаже влияние върху изграждането на трудови навици, върху цялостната им мотивация и стремежи", уточнява тя.
Всъщност, когато рисуват портрета на поколението на 16-24-годишните в България, различните експерти - от социолози до икономисти, смятат, че макар и най-образовано, то е най-слабо подготвено за предизвикателствата на свободния пазар. Социалният психолог Найден Николов е убеден, че причините следва да се търсят в семейството и училището. "България като всички южни култури е фокусирана върху образа на детето. То е специфичен център, а прекомерната грижа към него всъщност създава зависимост и чувство за безотговорност", обяснява той. Голяма част от младежите продължават да зависят от бюджета и начина на живот на родителите си до 30-годишна възраст. Според Николов това води до инфантилизацията им и те очакват да получават наготово от държавата, така както са привикнали от семейството си.
Училището продължава идеята за тази зависимост, подхранвайки митологичната схема за Велика България, която няма потвърждение в реалния живот. В него общия план го няма, всеки се грижи сам за себе си. В същото време училището не възпитава онези социални умения и трудови навици, които имат практическо приложение. Неспособността на младите да се включат ефективно в икономиката не е резултат единствено на кризата, смята Найден Николов, а и на натрупани културни комплекси.
Омагьосаният кръг на нереалните очаквания
Наблюденията му се потвърждават и на пазара на труда. Според Надя Василева, управляващ директор на консултантската компания Manpower, впечатленията на бизнеса са, че младежите са разглезени, не са готови да поемат отговорности и на тях не може да се разчита. "Мама и татко стоят зад гърба им здраво и ако ги уволнят, те се връщат при тях. Има хора, които просто не търсят, не искат работа", заявява тя.
Една част от тях са развили и нереалистични очаквания какво може да им предложи пазарът на труда в самото начало на професионалното им развитие. Въпреки че на теория разполагат с цялата информация на света за това какво е средното възнаграждение в страната и какво предлага бизнесът в момента, са се вкопчили в търсенето на голямата заплата, която бързо да им осигури начина на живот, който смятат, че заслужават. Надя Василева разказва, че често се сблъсква с отношението "не е толкова важно какво ще правя, важното е да изкарвам пари".
"Не можете да очаквате от един млад човек да има дългосрочни цели. Той не си дава сметка как иска да се развие кариерата му, а търси краткосрочното решаване на даден свой проблем", коментира Всилева. Поколението на 16-24-годишните не прави планове. Обръща посоките и прескача от едно работно място на следващо, така както сърфира в интернет в разбърканата логика на линковете.
Но слаби в стратегиите, оказва се, са не само младежите, а и самите работодатели. Те са развили нереалистични очаквания към това какви хора има пазара на труда в България. "Много от компаниите нямат дългосрочна стратегия за своите кадри и не си дават сметка, че неблагоприятната демографска структура бързо ще ги лиши от такива въобще", предупреждава Надя Василева от Manpower. Тя разказва, че работодателите са изключително селективни и взискателни в подбора си, отказвайки да приемат факта, че хората, които търсят, просто ги няма на пазара. Често настояват на формалните изисквания към кандидатите, без да вникнат в човека отсреща и да разпознаят потенциала му да се развие в този, който им е нужен, при това за кратко време.
Невъзможността на двете страни - младежите и работодателите - да се срещнат в очакванията и изискванията си е проблем, много по-дълбок и по-стар от кризата. Дисбалансът между търсене и предлагане на пазара на труда е структурен недостатък, който още дълго ще формира тревожната статистика на младежката безработица.
Ключът за това бизнесът и младите хора да си бъдат взаимно полезни е в образованието, което бълва самоцелно абстрактни кадри без практическа подготовка, сляпо за нуждите на частния сектор. "Преподавателите ни са толкова далеч от бизнеса, колкото не може да бъде", разказва 23-годишният бакалавър в СУ Сибил. Горчивият му опит го е научил, че дори някои от тях да работят по реални проекти, рядко включват студентите в тях, затваряйки им вратата за възможността да превърнат знанията си в умения и контакти.
А пазарът се променя толкова динамично, че студентите усещат как това това, което са учили през първата година, на петата вече не е актуално. "Образованието и бизнесът трябва да подходят към подготовката на кадрите по много по-бърз и съобразен с изискванията на средата начин", казва Надя Василева от Manpower. Или отново се завъртат в омагьосания кръг на нереалните очаквания.
"Крайно време и едните, и другите да се събудят за реалността и да си направят план - ако са работници, как да бъдат конвертируеми на пазара на труда, а ако са работодатели - как да бъдат успешни в бизнеса, намирайки талантите, които са им необходими", добавя още тя.
Да излъжеш системата
Въпреки притесненията на социолози и психолози за поредното прецакано от обстоятелствата поколение една част от младежите съумяват да превърнат дефектите на средата и съзряването си в свои конкурентни предимства. Това, че не умеят да планират, всъщност ги кара да са гъвкави и готови да правят промени непрекъснато. Хилядите часове онлайн са възпитали у тях култура на споделяне, която умните успяват да превърнат в безценна мрежа от дигитални контакти. Те винаги познават някого, който познава някого, който познава някого. Израстването през 90-те е формирало у тях здравословен прагматизъм, който им помага сами да наваксат дефицитите на образованието и да излъжат грешките в системата.
Компаниите биха могли да впрегнат тези потенциал и енергия в бавния си път към оздравяване, привличайки не работници, а таланти, които да споделят каузите и ценностите на бизнеса им. Както казва икономистът Георги Ганев - във всички сектори има потенциал за развитие, зависи как фирмите съумеят да го развият.
Когато преди няколко месеца Събина (28 г.) е съкратена от работата си на редактор в новинарски сайт с мотива "оптимизация на разходите", решава, че вместо да потъне в спиралата на самосъжалението, ще направи промяната в кариерното си развитие, за която отдавна мечтае. Убедена, че търсенето на работа по обяви не е ефективна стратегия, тя решава да организира кампания "търся работа" през личния си блог и мрежата си от контакти в Twitter и Facebook. "Това показва, че познаваш правилата на играта още преди да влезеш в нея. И се оказа, че работа има, просто не я намираш по стандартните начини", разказва Събина. Вече води преговори за работа по проект за управление на съдържание в социалните мрежи. "Трябва да избираш да правиш онова, в което си добър и което ти е интересно. Но за да си устойчив и да изпъкваш в тълпата, трябва да си готов да се променяш", споделя Събина.
Те не получиха по-добър старт от този на родителите си. Но за разлика от тях не разчитат "някой да дойде да ги оправи". Подминават с ледено хладнокръвие фалшивите обещания на политиците за по-добър живот с прагматичната убеденост, че сами контролират успехите и провалите си. "Не се чувствам прецакана. Такъв е периодът, в който живеем. Точка", отсича Събина. "Няма смисъл да се фиксирам и депресирам, че не успях да остана в Лондон. И тук мога да създам добра среда", вярва Любомира.
И докато се опитват да оформят от неблагоприятните обстоятелства живот, в който да се чувстват удобно и уютно, няма причини за черногледство. Децата са си ок.
Публикувано на сайта на Капитал.
Четейки я тази хубава статия се сетих за безумната обява за работа, където търсеха човек на 22 години, завършил поне магистратура, владеещ перфектно минимум 4 езика и с 5 години стаж в областта.
Та, предвид на факта, че 99,9% от всички обяви са такива, с нереални изисквания, как един млад, можещ и искащ човек да си намери работа? Защото тези с големите претенции и нереалните представи за заплата вече са рядкост. А всъщност то не са и претенции, просто желанието да си възвърнеш това, което си инвестирал в собствените си умения и способности... и желанието да имаш финансовата възможност (защото без пари закъде?) да продължаваш да се развиваш. За доброто на компанията, в която работиш.
И колкото повече се квалифицираш, толкова повече се вдигат изискванията на работодателя и толкова по-скъпи стават всякакви курсове, че дори и висшето образование. А после всеки пищи, че квалифицирани кадри няма...
Как да има, след като в отговор на писмо с биографията ти, човек на 22 години с 4 листа сертификати по какво ли не, кандидатстващ за офис мениджър, или на прост български секретарката, дето носи кафето, получаваш "Благодарим ви за проявения ентусиазъм, но сте недостатъчно квалифицирана за позицията". Щом за това не съм квалифицирана, за какво съм? Може би да чистя улиците и да празня кошовете? Нищо, че съм похабила само-аз-си-знам-колко за образование, предпочитала съм да си седя вкъщи и да уча, отколкото да ходя по партита и какво ли още не в името на това, да имам някакъв шанс да си намеря работа. Дори не споменавам добре платена, просто работа.
Та, драги ми работодатели, защо просто не напишете в обявите си "Търсим невъзможният човек", а пък ние ще ви отговаряме с "Ние сме 99%"...
С уважение и топли чувства към малоумните ръководители на компании с нереални очаквания,
Replica
Неделя, Юли 31, 2011
Honey and the Moon
Don't know why I'm still afraid,
if you weren't real I would make you up now
I wish that I could follow through,
I know that your love is true
and deep
as the sea.
But right now
everything you want is wrong,
and right now
all your dreams are waking up,
and right now
I wish I could follow you...
To the shores
of freedom,
where no one lives.
Remember when we first met
and everything was still a bet
in love's game?
You would call; I'd call you back
and then I'd leave
a message
on your answering
machine.
But right now
everything is turning blue,
and right now
the sun is trying to kill the moon,
and right now
I wish I could follow you...
To the shores
of freedom,
where no one lives.
Run away tonight...
We're made out of blood and rust,
looking for someone to trust without
a fight.
I think that you came too soon,
you're the honey and the moon
that lights up my night.
But right now
everything you want is wrong,
and right now
all your dreams are waking up,
and right now
I wish that I could follow you...
To the shores
of freedom,
where no one lives.
Run away tonight...
We got too much time to kill,
like pigeons on my windowsill
we hang around.
Ever since I've been with you,
you hold me up
all the time I'm falling down,
But right now
everything is turning blue,
and right now
the sun is trying to kill the moon,
and right now
I wish I could follow you...
To the shores
of freedom,
where no one lives.
Run away tonight...
Because sometimes a song is all you need to pass on a message.
if you weren't real I would make you up now
I wish that I could follow through,
I know that your love is true
and deep
as the sea.
But right now
everything you want is wrong,
and right now
all your dreams are waking up,
and right now
I wish I could follow you...
To the shores
of freedom,
where no one lives.
Remember when we first met
and everything was still a bet
in love's game?
You would call; I'd call you back
and then I'd leave
a message
on your answering
machine.
But right now
everything is turning blue,
and right now
the sun is trying to kill the moon,
and right now
I wish I could follow you...
To the shores
of freedom,
where no one lives.
Run away tonight...
We're made out of blood and rust,
looking for someone to trust without
a fight.
I think that you came too soon,
you're the honey and the moon
that lights up my night.
But right now
everything you want is wrong,
and right now
all your dreams are waking up,
and right now
I wish that I could follow you...
To the shores
of freedom,
where no one lives.
Run away tonight...
We got too much time to kill,
like pigeons on my windowsill
we hang around.
Ever since I've been with you,
you hold me up
all the time I'm falling down,
But right now
everything is turning blue,
and right now
the sun is trying to kill the moon,
and right now
I wish I could follow you...
To the shores
of freedom,
where no one lives.
Run away tonight...
Because sometimes a song is all you need to pass on a message.
Неделя, Юли 10, 2011
The Soul Cage
Dyre is the smallest village you can imagine. It’s somewhere north of Central Europe, but if you ask someone from Dyre, they’ll tell you it’s in the middle of nowhere. And they’d be pretty right about it.
Usually not a lot of people pass through Dyre and those that do are here only because they lost their way and need shelter for the night. The people here have learned to keep to themselves, though they would gladly point you to The Soul Cage.
The Soul Cage is the only place you can go for a drink, or look for shelter in Dyre. It’s one of those really small pubs that you overlook on a Friday night in the city, the one that looks cheap and half-empty, with a bartender that’s lazily smoking a cigarette behind the bar and a waitress wiping the glasses with just as much enthusiasm. But when that’s the only place you can have fun at, you learn to live with it.
People say strangers don’t last long in Dyre because it’s too small and too quiet for them. You have to be born in Dyre to like Dyre, they say. And maybe they’re right. First time I set foot in Dyre was maybe 6 years ago. I had heard stories about this place, how strangers who come by it never leave and I decided to head there. I also needed a rest from all the noise of the city.
At first the quietness and peace crushed me and I thought I’d go mad if I don’t go to a very loud and extremely packed place within the next hour, but then the people pointed me to The Soul Cage. After the first drink it seemed like Dyre had been my home my whole life and I never wanted to go away from here.
Now, The Soul Cage is no ordinary bar. The owner is a man, about 50 years old, who seems interested in every little detail you’re willing to share with him over a drink, or two… or more. First night at The Soul Cage, I noticed how many bottles the bar had, most of them with handwritten labels and half, or completely empty. I remember asking the owner about those bottles and he explained that every person who came through Dyre later sent him a bottle of liquor from his or her home country. He kept the empty ones as souvenirs to show off the friends Dyre had around the world. It didn’t hit me as strange back then that there were bottles with labels with years so far back, it made me wonder was that country even established back then.
That first night I got pretty tipsy from a very old and very special whiskey the bartender offered and headed back to my room. By the time I took my clothes off my head was insanely hazed by the alcohol. I dropped in bed, staring at the empty ceiling, trying to steady the spinning pictures. When I finally fell asleep, I had the weirdest dream – I dreamt of an oddly dressed man, who told me how once, many years ago, he came to Dyre and, much like me, headed to The Soul Cage. He spent the whole night there, drinking from a bottle and feeling like with every sip he left a tiny piece of himself in the bottle. He told me the bottle was labeled “Argentina Special” and was the best thing he had ever tasted. He then thanked me and disappeared, as I opened my eyes and blinked against the bright sunlight coming in from my window directly on my face.
I went about my day and when everything else in Dyre closed up, I headed to The Soul Cage. I drank again, I talked with people, I played cards with some, chess with others, we discussed books and in the end I left as tipsy as the night before. And again by the time I was in bed my head was completely hazed. I dreamt of a woman this time and she told me almost the same things as the man did, thanked me in the end and disappeared with the first rays of sun.
I don’t get easily scared, but those dreams certainly had to mean something. I decided that this would be my last night in The Soul Cage, my last night in Dyre.
When I entered the bar that night everyone greeted me with smiles on their faces. I noticed there were a few tables with bottles and glasses on them, but no one was sitting there. I also noticed a guy in a black leather jacket sitting at the bar, sipping his poison while chatting with the bartender. He must be new. Everyone knew everyone in Dyre and I had never seen him. Heading for the bar, I said to myself I shouldn’t drink so much tonight, yet I gladly took the glass the owner gave me. Just as I was about to sit down when he pointed me to one of the empty tables and said tonight he had the whole table for me.
I reluctantly sat on the empty table, shooting down my drink with my eyes closed and when I opened them I saw the man and the woman from my dreams, sitting next to me, drinking and chatting. I must have looked confused, because they both laughed when they noticed me.
They both whispered a quiet welcome, then poured me a drink. ‘We’re your only companions’, they said smiling. Then the woman explained to me how she came to Dyre many years ago and drank at the bar and never left Dyre. She said she drank until her soul poured into the bottle. And then she disappeared. Then came a man, who drank from her bottle, the one labeled “Argentina Special”, and he poured his soul into it, freeing the woman’s. Just then I realized that bottle I drank from was that same bottle. I had freed his soul and poured mine into it. That’s why the bar was called The Soul Cage.
You came here a few days ago, I saw you. You sat on the bar, enjoying a sip of wine. You noticed the empty tables with the glasses and bottles on them, but you never asked. When told to sit there, you obeyed. And now you’re one of us. Trapped in the soul cage, in one of the countless bottles behind the counter, waiting for someone to set you free.
So tell me, do you like Dyre?
Do you like The Soul Cage?
Replica
10.07.2011
Usually not a lot of people pass through Dyre and those that do are here only because they lost their way and need shelter for the night. The people here have learned to keep to themselves, though they would gladly point you to The Soul Cage.
The Soul Cage is the only place you can go for a drink, or look for shelter in Dyre. It’s one of those really small pubs that you overlook on a Friday night in the city, the one that looks cheap and half-empty, with a bartender that’s lazily smoking a cigarette behind the bar and a waitress wiping the glasses with just as much enthusiasm. But when that’s the only place you can have fun at, you learn to live with it.
People say strangers don’t last long in Dyre because it’s too small and too quiet for them. You have to be born in Dyre to like Dyre, they say. And maybe they’re right. First time I set foot in Dyre was maybe 6 years ago. I had heard stories about this place, how strangers who come by it never leave and I decided to head there. I also needed a rest from all the noise of the city.
At first the quietness and peace crushed me and I thought I’d go mad if I don’t go to a very loud and extremely packed place within the next hour, but then the people pointed me to The Soul Cage. After the first drink it seemed like Dyre had been my home my whole life and I never wanted to go away from here.
Now, The Soul Cage is no ordinary bar. The owner is a man, about 50 years old, who seems interested in every little detail you’re willing to share with him over a drink, or two… or more. First night at The Soul Cage, I noticed how many bottles the bar had, most of them with handwritten labels and half, or completely empty. I remember asking the owner about those bottles and he explained that every person who came through Dyre later sent him a bottle of liquor from his or her home country. He kept the empty ones as souvenirs to show off the friends Dyre had around the world. It didn’t hit me as strange back then that there were bottles with labels with years so far back, it made me wonder was that country even established back then.
That first night I got pretty tipsy from a very old and very special whiskey the bartender offered and headed back to my room. By the time I took my clothes off my head was insanely hazed by the alcohol. I dropped in bed, staring at the empty ceiling, trying to steady the spinning pictures. When I finally fell asleep, I had the weirdest dream – I dreamt of an oddly dressed man, who told me how once, many years ago, he came to Dyre and, much like me, headed to The Soul Cage. He spent the whole night there, drinking from a bottle and feeling like with every sip he left a tiny piece of himself in the bottle. He told me the bottle was labeled “Argentina Special” and was the best thing he had ever tasted. He then thanked me and disappeared, as I opened my eyes and blinked against the bright sunlight coming in from my window directly on my face.
I went about my day and when everything else in Dyre closed up, I headed to The Soul Cage. I drank again, I talked with people, I played cards with some, chess with others, we discussed books and in the end I left as tipsy as the night before. And again by the time I was in bed my head was completely hazed. I dreamt of a woman this time and she told me almost the same things as the man did, thanked me in the end and disappeared with the first rays of sun.
I don’t get easily scared, but those dreams certainly had to mean something. I decided that this would be my last night in The Soul Cage, my last night in Dyre.
When I entered the bar that night everyone greeted me with smiles on their faces. I noticed there were a few tables with bottles and glasses on them, but no one was sitting there. I also noticed a guy in a black leather jacket sitting at the bar, sipping his poison while chatting with the bartender. He must be new. Everyone knew everyone in Dyre and I had never seen him. Heading for the bar, I said to myself I shouldn’t drink so much tonight, yet I gladly took the glass the owner gave me. Just as I was about to sit down when he pointed me to one of the empty tables and said tonight he had the whole table for me.
I reluctantly sat on the empty table, shooting down my drink with my eyes closed and when I opened them I saw the man and the woman from my dreams, sitting next to me, drinking and chatting. I must have looked confused, because they both laughed when they noticed me.
They both whispered a quiet welcome, then poured me a drink. ‘We’re your only companions’, they said smiling. Then the woman explained to me how she came to Dyre many years ago and drank at the bar and never left Dyre. She said she drank until her soul poured into the bottle. And then she disappeared. Then came a man, who drank from her bottle, the one labeled “Argentina Special”, and he poured his soul into it, freeing the woman’s. Just then I realized that bottle I drank from was that same bottle. I had freed his soul and poured mine into it. That’s why the bar was called The Soul Cage.
You came here a few days ago, I saw you. You sat on the bar, enjoying a sip of wine. You noticed the empty tables with the glasses and bottles on them, but you never asked. When told to sit there, you obeyed. And now you’re one of us. Trapped in the soul cage, in one of the countless bottles behind the counter, waiting for someone to set you free.
So tell me, do you like Dyre?
Do you like The Soul Cage?
Replica
10.07.2011
Събота, Юни 11, 2011
Having a Coke with You
Having A Coke With You
is even more fun than going to San Sebastain, Irun, Hendaye, Biarritz, Bayonne
or being sick to my stomach on the Travesera de Gracia in Barcelona
partly because in your orange shirt you look like a better happier St. Sebastian
partly because of my love for you, partly because of your love for yoghurt
partly because of the fluoresent orange tulips around the birches
partly because of the secrecy our smiles take on before people and statuary
it is hard to believe when I'm with you that there can be anything as still
as solemn as unpleasently definitive as statuary when right in front of it
in the warmNew York Vienna 4 o'clock light we are drifting back and forth
between each other like a tree breathing through its spectacles
and the portrait show seems to have no faces in it at all, just paint
you suddenly wonder why in the world anyone ever did them
I look
at you and I would rather look at you than all the portraits in the world
except possibly for the "Polish Rider" occasionally and anyway it's in the Frick
which thank heavens you haven't gone to yet so we can go together the first time
and the fact that you move so beautifully more or less takes care of Futurism
just as at home I never think of the "Nude Descending a Staircase" or
at a rehearsal a single drawing of Leonardo or Michaelangleo that used to wow me
and what good does all the research of the impressionists do them
when they never got the right person to stand near the tree when the sun sank
or for that matter Marino Marini when he didn't pick the rider as carefully
as the horse
it seems they were all cheated of some marvelous experience
which is not going to go wasted on me which is why I am telling you about it
Frank O'Hara
is even more fun than going to San Sebastain, Irun, Hendaye, Biarritz, Bayonne
or being sick to my stomach on the Travesera de Gracia in Barcelona
partly because in your orange shirt you look like a better happier St. Sebastian
partly because of my love for you, partly because of your love for yoghurt
partly because of the fluoresent orange tulips around the birches
partly because of the secrecy our smiles take on before people and statuary
it is hard to believe when I'm with you that there can be anything as still
as solemn as unpleasently definitive as statuary when right in front of it
in the warm
between each other like a tree breathing through its spectacles
and the portrait show seems to have no faces in it at all, just paint
you suddenly wonder why in the world anyone ever did them
I look
at you and I would rather look at you than all the portraits in the world
except possibly for the "Polish Rider" occasionally and anyway it's in the Frick
which thank heavens you haven't gone to yet so we can go together the first time
and the fact that you move so beautifully more or less takes care of Futurism
just as at home I never think of the "Nude Descending a Staircase" or
at a rehearsal a single drawing of Leonardo or Michaelangleo that used to wow me
and what good does all the research of the impressionists do them
when they never got the right person to stand near the tree when the sun sank
or for that matter Marino Marini when he didn't pick the rider as carefully
as the horse
it seems they were all cheated of some marvelous experience
which is not going to go wasted on me which is why I am telling you about it
Frank O'Hara
Абонамент за:
Публикации (Atom)