A Diary of Dreams...

On ACTA, piracy and art

2012-02-07T09:48:00.005+02:00

It seems like recently everyone's attention is suddenly drawn to ACTA and SOPA, since now those have become a real threat to "pirates" worldwide. In a nutshell, for those of you too lazy to read what ACTA and SOPA are, according to them you are a criminal. Because the big record and movie companies earn shit when you download Katy Perry's new album or the latest flick off a P2P site. So in the end it's all about the money and the fact that some of us are not willing to pay for shitty music and even shittier movies.
The past decade or so has been a killer for people like me who appreciate good music, or a good movie, or a good book - musicians don't make the music they want to make, they make what sells and everyone suddenly can sing (all hail Autotune!); screenwriters' original ideas often get neglected because of the risk such a project holds; writing books has now become something that everyone suddenly can do... am I supposed so settle down for something which insults my intelligence, and what's more pay for my intelligence to be insulted in such a ruthless way?

My answer is no.
I will not pay for a CD of 20 repetitive songs with shallow lyrics.
I will not pay for a DVD of the 89765th remake or 764th part of a franchise I love.
I will not pay for a book which is written for the sake of selling it.
I will not pay for overpriced software that will be useless in 3 months because a newer, better version is out.

That's my user side of the story. What about the artists, those poor creatures who sweat so much to give us aforementioned music, movies and books?
I will quote an author whose name is famous enough: "Pirates of the world, unite and pirate everything I’ve ever written!

The good old days, when each idea had an owner, are gone forever.
First, because all anyone ever does is recycle the same four themes: a love story between two people, a love triangle, the struggle for power, and the story of a journey.
Second, because all writers want what they write to be read, whether in a newspaper, blog, pamphlet, or on a wall.

The more often we hear a song on the radio, the keener we are to buy the CD. It’s the same with literature.

The more people ‘pirate’ a book, the better. If they like the beginning, they’ll buy the whole book the next day, because there’s nothing more tiring than reading long screeds of text on a computer screen.

1. Some people will say: You’re rich enough to allow your books to be distributed for free.

That’s true. I am rich. But was it the desire to make money that drove me to write? No. My family and my teachers all said that there was no future in writing.
I started writing and I continue to write because it gives me pleasure and gives meaning to my existence. If money were the motive, I could have stopped writing ages ago and saved myself having to put up with invariably negative reviews.

2. The publishing industry will say: Artists can’t survive if they’re not paid.

In 1999, when I was first published in Russia ( with a print- run of 3,000), the country was suffering a severe paper shortage. By chance, I discovered a ‘ pirate’ edition of The Alchemist and posted it on my web page.
An year later, when the crisis was resolved, I sold 10,000 copies of the print edition.
By 2002, I had sold a million copies in Russia, and I have now sold over 12 million.

When I traveled across Russia by train, I met several people who told me that they had first discovered my work through the ‘ pirated’ edition I posted on my website. Nowadays, I run a ‘Pirate Coelho’ website, giving links to any books of mine that are available on P2P sites.
And my sales continue to grow — nearly 140 million copies world wide.

When you’ve eaten an orange, you have to go back to the shop to buy another. In that case, it makes sense to pay on the spot.
With an object of art, you’re not buying paper, ink, paintbrush, canvas or musical notes, but the idea born out of a combination of those products.

‘Pirating’ can act as an introduction to an artist’s work. If you like his or her idea, then you will want to have it in your house; a good idea doesn’t need protection.

The rest is either greed or ignorance"

This is what Paulo Coelho wrote on his blog when news about SOPA reached the masses. And I can't agree more with him.

I've always considered piracy as a way for artists to spread their art, regardless if it's music, movies or writing, or even photography.
If it wasn't for piracy, I never would've fallen in love with my 3 favorite bands. I now own all their CDs and DVDs
If it wasn't for piracy, I never would've read half of my favorite books. I now own most of those books on paper.

If you support what you read so far and want to help in the fight, sign a petition. Explain to your friends, co-workers, the guy at the bar or at the gas station, your relatives, educate them what ACTA is and make them sign a petition. Share petitions on facebook and Google+ and every other site you frequent and make people act against ACTA.

Think and don't let your government think for you.

War is Peace
Freedom is Slavery
Ignorance is Strength

Replica

The Ledge

2011-11-20T02:58:00.003+02:00

Седя на ръба и си мисля. Мисля си дали ще ме бутнеш, или сама ще скоча. Непредвидим си в това отношение. Но пък затова ми харесваш.
Кой ръб ли?
Онзи, който е в съзнанието. Грозният, който кара повечето хора да изтръпнат само при мисълта, че го доближават. Кимаш ми с глава насреща, знаеш много добре за какво ти говоря. И с усмивка ме буташ още малко напред.

Това е онзи ръб, границата на зоната ти на комфорт, след която всичко от приятно става болезнено. Границата, която не си готов да прекрачиш и която почти винаги е наложена от някой друг, не от самия теб. Това е границата, която дефинира кой си ти и какво си готов да направиш. Границата, която никога не си оспорвал, дори в моментите, когато нещо ти се е струвало неправилно.

Седиш до мен на бара. Говориш ми на ухо, споделяш неща, които само аз и ти трябва да знаем.
Седя до теб на бара. Говоря ти на ухо, споделям неща, които само ти и аз трябва да знаем.
И някъде там, между всичките думи, сме си казали нещо, което ме кара да се приближа опасно близо до ръба и да се зачудя защо е точно тук.
И някъде там, между полъха твой парфюм и момента когато сядаш до мен, съм посмяла да оспоря границата. Остава ми само да я прекрача.

Мисля си дали ще ме бутнеш или сама ще скоча. Мисля си дали човек няма нужда да се запознае с някой, който те избутва до ръба, карайки те да се хвърлиш от него, мислейки си че няма нищо освен пропаст отдолу, а ти - вместо да се пребиеш, да тупнеш няколко метра по-надолу, където има нов ръб, който досега не си виждал.

Седя на ръба и си мисля. Мисля си дали ще ме бутнеш, или сама ще скоча. Непредвидим си в това отношение. Но пък затова ми харесваш.

20.11.2011
Replica

Родени в кризата

2011-10-26T09:28:00.003+03:00

...или как най-накрая някой написа нещо, което отговаря на моето мнение, поне мъничко.

Децата на прехода не получиха по-добър старт от родителите си и излизат със скършени илюзии, но и здравословен прагматизъм

Те израснаха през 90-те. С MTV и IRC. В ценностен хаос, но свободни да опитат от всичко. И колкото по-рано, толкова по-добре. Докато чатеха с непознати "Hi, kak si? ASL, pls" в интернет клубовете и пушеха първата си цигара на гърба на училищния двор, родителите им водеха битки с хиперинфлацията, погребали надеждите си от митингите на промяната. Възпитаха ги да се уповават религиозно на двата глагола - "учи" и "бягай". Влязоха в университета тъкмо когато България получи европейски хоризонт. И бяха първите "Еразъм" младежи, замаяни от възможността да пътуват и да попиват мултикултурната среда на връстниците си в Европа. Повярваха, че ще живеят по-добре от родителите си. Само за да разберат миг по-късно, че с все хубавата им диплома, двата езика и вроденото си познаване на онлайн средата пазарът на труда съвсем не ги очаква с отворени обятия. Тъкмо обратното, затворил е плътно врати с нетърпящото възражение: "Криза е."

Партито свърши, преди да успеят да вдигнат тост за своето "светло бъдеще". И сега стоят в здрача на следващия ден, без да знаят какво да очакват. "Ами, да, може да се каже, че сме прецакани. Завършихме в годините на най-гадната рецесия - 2009, 2010", казва Любомира, която е завършила право в Дъблин, а след това е специализирала "Права на човека" в един от най-престижните университети във Великобритания - UCL. Тя тъкмо се е сбогувала с плана си да търси реализация в любимия Лондон след година упорито търсене и спорове с местните бюрократи. "Какъв е смисълът да направиш толкова голяма инвестиция в образованието си, да работиш здраво, за да се издържаш сам, докато учиш, да развиваш потенциала си, за да се върнеш в София на заплата от 600 лева? Но пък в същото време тук не могат да ни предложат повече, защото просто няма пари. И какво правиш? Адаптираш се", пита и сама си отговаря Любомира, която все пак е успяла да си намери работа по специалността си в организация за защита на човешките права в София.

Близо 60 хил. души на възраст между 16 и 24 години обаче нямат нейния късмет. Толкова са безработните младежи според статистиката на НСИ към края на първата половина на годината (виж графиката). Броят им прогресивно нараства през последните три години, този на заетите намалява, а прогнозите са тези две тенденции да се запазят и в близко бъдеще. С това България се вписва в тревожната тенденция, характерна за Южна Европа, като регистрира и едни от най-високите нива на дългосрочна безработица сред младежите в ЕС (виж тук) Към мрачните числа можем да прибавим и неблагоприятната демографска структура, която показва, че тук възрастните са и ще бъдат мнозинство дълго време.

Според икономиста от Центъра за либерални стратегии Георги Ганев зад ръста на младежката безработица в страната стоят същите причини, както зад този на общата безработица. "По-неблагоприятната обстановка на пазара на труда винаги се отразява по-зле на младите хора, защото те нямат опит и CV и наемащите са по-малко склонни да рискуват с тях. Общият спад на заетостта продължава, защото компаниите се опитат да увеличат производството, без да разширяват заетостта, и не наемат в момента", коментира той, но казва, че дори и извън кризата безработицата сред младежите е по-висока от общата. По думите му, когато фирмите започнат да се съвземат и отново да търсят работници, по-бързо ще се възстановят онези млади хора, които са с по-висока квалификация, а повече ще страдат онези, които са с ниска.

Това е слаба утеха за 23-годишния Сибил, който се е дипломирал преди около година в Софийския университет "Регионално развитие и политики" и от осем месеца безуспешно търси работа в сферата на публичния мениджмънт. Единственият му стаж по специалността в консултантска компания за европроекти е продължил около шест месеца, след което фирмата е излязла от бизнеса. "Добре, че живея в София с родителите си и все още мога да си позволя лукса да отхвърлям офертите на кол-центровете", казва Сибил. Но бърза да добави: "Засега."

Междувременно уменията на тези, които чакат пред затворените врати, бързо остаряват, а продължителната пауза между университета и работата сковава шансовете им да наваксат както с професионалното си развитие, така и с доходите си. "Тези групи остават не просто извън пазара на труда, но и с много свити възможности за потребление, и то във възраст, когато покупателната способност се явява доста съществена част от самочувствието и себевъзприемането им", обръща внимание социологът от "Алфа рисърч" Радостина Ангелова. Според нея ефектите от това няма да са само икономически, но и психологически. "Дългосрочната безработица сред младежите със сигурност ще окаже влияние върху изграждането на трудови навици, върху цялостната им мотивация и стремежи", уточнява тя.

Всъщност, когато рисуват портрета на поколението на 16-24-годишните в България, различните експерти - от социолози до икономисти, смятат, че макар и най-образовано, то е най-слабо подготвено за предизвикателствата на свободния пазар. Социалният психолог Найден Николов е убеден, че причините следва да се търсят в семейството и училището. "България като всички южни култури е фокусирана върху образа на детето. То е специфичен център, а прекомерната грижа към него всъщност създава зависимост и чувство за безотговорност", обяснява той. Голяма част от младежите продължават да зависят от бюджета и начина на живот на родителите си до 30-годишна възраст. Според Николов това води до инфантилизацията им и те очакват да получават наготово от държавата, така както са привикнали от семейството си.

Училището продължава идеята за тази зависимост, подхранвайки митологичната схема за Велика България, която няма потвърждение в реалния живот. В него общия план го няма, всеки се грижи сам за себе си. В същото време училището не възпитава онези социални умения и трудови навици, които имат практическо приложение. Неспособността на младите да се включат ефективно в икономиката не е резултат единствено на кризата, смята Найден Николов, а и на натрупани културни комплекси.

Омагьосаният кръг на нереалните очаквания

Наблюденията му се потвърждават и на пазара на труда. Според Надя Василева, управляващ директор на консултантската компания Manpower, впечатленията на бизнеса са, че младежите са разглезени, не са готови да поемат отговорности и на тях не може да се разчита. "Мама и татко стоят зад гърба им здраво и ако ги уволнят, те се връщат при тях. Има хора, които просто не търсят, не искат работа", заявява тя.

Една част от тях са развили и нереалистични очаквания какво може да им предложи пазарът на труда в самото начало на професионалното им развитие. Въпреки че на теория разполагат с цялата информация на света за това какво е средното възнаграждение в страната и какво предлага бизнесът в момента, са се вкопчили в търсенето на голямата заплата, която бързо да им осигури начина на живот, който смятат, че заслужават. Надя Василева разказва, че често се сблъсква с отношението "не е толкова важно какво ще правя, важното е да изкарвам пари".

"Не можете да очаквате от един млад човек да има дългосрочни цели. Той не си дава сметка как иска да се развие кариерата му, а търси краткосрочното решаване на даден свой проблем", коментира Всилева. Поколението на 16-24-годишните не прави планове. Обръща посоките и прескача от едно работно място на следващо, така както сърфира в интернет в разбърканата логика на линковете.

Но слаби в стратегиите, оказва се, са не само младежите, а и самите работодатели. Те са развили нереалистични очаквания към това какви хора има пазара на труда в България. "Много от компаниите нямат дългосрочна стратегия за своите кадри и не си дават сметка, че неблагоприятната демографска структура бързо ще ги лиши от такива въобще", предупреждава Надя Василева от Manpower. Тя разказва, че работодателите са изключително селективни и взискателни в подбора си, отказвайки да приемат факта, че хората, които търсят, просто ги няма на пазара. Често настояват на формалните изисквания към кандидатите, без да вникнат в човека отсреща и да разпознаят потенциала му да се развие в този, който им е нужен, при това за кратко време.

Невъзможността на двете страни - младежите и работодателите - да се срещнат в очакванията и изискванията си е проблем, много по-дълбок и по-стар от кризата. Дисбалансът между търсене и предлагане на пазара на труда е структурен недостатък, който още дълго ще формира тревожната статистика на младежката безработица.

Ключът за това бизнесът и младите хора да си бъдат взаимно полезни е в образованието, което бълва самоцелно абстрактни кадри без практическа подготовка, сляпо за нуждите на частния сектор. "Преподавателите ни са толкова далеч от бизнеса, колкото не може да бъде", разказва 23-годишният бакалавър в СУ Сибил. Горчивият му опит го е научил, че дори някои от тях да работят по реални проекти, рядко включват студентите в тях, затваряйки им вратата за възможността да превърнат знанията си в умения и контакти.

А пазарът се променя толкова динамично, че студентите усещат как това това, което са учили през първата година, на петата вече не е актуално. "Образованието и бизнесът трябва да подходят към подготовката на кадрите по много по-бърз и съобразен с изискванията на средата начин", казва Надя Василева от Manpower. Или отново се завъртат в омагьосания кръг на нереалните очаквания.

"Крайно време и едните, и другите да се събудят за реалността и да си направят план - ако са работници, как да бъдат конвертируеми на пазара на труда, а ако са работодатели - как да бъдат успешни в бизнеса, намирайки талантите, които са им необходими", добавя още тя.

Да излъжеш системата

Въпреки притесненията на социолози и психолози за поредното прецакано от обстоятелствата поколение една част от младежите съумяват да превърнат дефектите на средата и съзряването си в свои конкурентни предимства. Това, че не умеят да планират, всъщност ги кара да са гъвкави и готови да правят промени непрекъснато. Хилядите часове онлайн са възпитали у тях култура на споделяне, която умните успяват да превърнат в безценна мрежа от дигитални контакти. Те винаги познават някого, който познава някого, който познава някого. Израстването през 90-те е формирало у тях здравословен прагматизъм, който им помага сами да наваксат дефицитите на образованието и да излъжат грешките в системата.

Компаниите биха могли да впрегнат тези потенциал и енергия в бавния си път към оздравяване, привличайки не работници, а таланти, които да споделят каузите и ценностите на бизнеса им. Както казва икономистът Георги Ганев - във всички сектори има потенциал за развитие, зависи как фирмите съумеят да го развият.

Когато преди няколко месеца Събина (28 г.) е съкратена от работата си на редактор в новинарски сайт с мотива "оптимизация на разходите", решава, че вместо да потъне в спиралата на самосъжалението, ще направи промяната в кариерното си развитие, за която отдавна мечтае. Убедена, че търсенето на работа по обяви не е ефективна стратегия, тя решава да организира кампания "търся работа" през личния си блог и мрежата си от контакти в Twitter и Facebook. "Това показва, че познаваш правилата на играта още преди да влезеш в нея. И се оказа, че работа има, просто не я намираш по стандартните начини", разказва Събина. Вече води преговори за работа по проект за управление на съдържание в социалните мрежи. "Трябва да избираш да правиш онова, в което си добър и което ти е интересно. Но за да си устойчив и да изпъкваш в тълпата, трябва да си готов да се променяш", споделя Събина.

Те не получиха по-добър старт от този на родителите си. Но за разлика от тях не разчитат "някой да дойде да ги оправи". Подминават с ледено хладнокръвие фалшивите обещания на политиците за по-добър живот с прагматичната убеденост, че сами контролират успехите и провалите си. "Не се чувствам прецакана. Такъв е периодът, в който живеем. Точка", отсича Събина. "Няма смисъл да се фиксирам и депресирам, че не успях да остана в Лондон. И тук мога да създам добра среда", вярва Любомира.

И докато се опитват да оформят от неблагоприятните обстоятелства живот, в който да се чувстват удобно и уютно, няма причини за черногледство. Децата са си ок.

Публикувано на сайта на Капитал.

Четейки я тази хубава статия се сетих за безумната обява за работа, където търсеха човек на 22 години, завършил поне магистратура, владеещ перфектно минимум 4 езика и с 5 години стаж в областта.
Та, предвид на факта, че 99,9% от всички обяви са такива, с нереални изисквания, как един млад, можещ и искащ човек да си намери работа? Защото тези с големите претенции и нереалните представи за заплата вече са рядкост. А всъщност то не са и претенции, просто желанието да си възвърнеш това, което си инвестирал в собствените си умения и способности... и желанието да имаш финансовата възможност (защото без пари закъде?) да продължаваш да се развиваш. За доброто на компанията, в която работиш.

И колкото повече се квалифицираш, толкова повече се вдигат изискванията на работодателя и толкова по-скъпи стават всякакви курсове, че дори и висшето образование. А после всеки пищи, че квалифицирани кадри няма...
Как да има, след като в отговор на писмо с биографията ти, човек на 22 години с 4 листа сертификати по какво ли не, кандидатстващ за офис мениджър, или на прост български секретарката, дето носи кафето, получаваш "Благодарим ви за проявения ентусиазъм, но сте недостатъчно квалифицирана за позицията". Щом за това не съм квалифицирана, за какво съм? Може би да чистя улиците и да празня кошовете? Нищо, че съм похабила само-аз-си-знам-колко за образование, предпочитала съм да си седя вкъщи и да уча, отколкото да ходя по партита и какво ли още не в името на това, да имам някакъв шанс да си намеря работа. Дори не споменавам добре платена, просто работа.

Та, драги ми работодатели, защо просто не напишете в обявите си "Търсим невъзможният човек", а пък ние ще ви отговаряме с "Ние сме 99%"...

С уважение и топли чувства към малоумните ръководители на компании с нереални очаквания,
Replica

Honey and the Moon

2011-07-31T21:15:00.003+03:00

Don't know why I'm still afraid,
if you weren't real I would make you up now
I wish that I could follow through,
I know that your love is true
and deep
as the sea.

But right now
everything you want is wrong,
and right now
all your dreams are waking up,
and right now
I wish I could follow you...

To the shores
of freedom,
where no one lives.

Remember when we first met
and everything was still a bet
in love's game?
You would call; I'd call you back
and then I'd leave
a message
on your answering
machine.

But right now
everything is turning blue,
and right now
the sun is trying to kill the moon,
and right now
I wish I could follow you...

To the shores
of freedom,
where no one lives.

Run away tonight...

We're made out of blood and rust,
looking for someone to trust without
a fight.
I think that you came too soon,
you're the honey and the moon
that lights up my night.

But right now
everything you want is wrong,
and right now
all your dreams are waking up,
and right now
I wish that I could follow you...

To the shores
of freedom,
where no one lives.

Run away tonight...

We got too much time to kill,
like pigeons on my windowsill
we hang around.

Ever since I've been with you,
you hold me up
all the time I'm falling down,

But right now
everything is turning blue,
and right now
the sun is trying to kill the moon,
and right now
I wish I could follow you...

To the shores
of freedom,
where no one lives.

Run away tonight...

Because sometimes a song is all you need to pass on a message.

The Soul Cage

2011-07-10T03:34:00.002+03:00

Dyre is the smallest village you can imagine. It’s somewhere north of Central Europe, but if you ask someone from Dyre, they’ll tell you it’s in the middle of nowhere. And they’d be pretty right about it.

Usually not a lot of people pass through Dyre and those that do are here only because they lost their way and need shelter for the night. The people here have learned to keep to themselves, though they would gladly point you to The Soul Cage.
The Soul Cage is the only place you can go for a drink, or look for shelter in Dyre. It’s one of those really small pubs that you overlook on a Friday night in the city, the one that looks cheap and half-empty, with a bartender that’s lazily smoking a cigarette behind the bar and a waitress wiping the glasses with just as much enthusiasm. But when that’s the only place you can have fun at, you learn to live with it.

People say strangers don’t last long in Dyre because it’s too small and too quiet for them. You have to be born in Dyre to like Dyre, they say. And maybe they’re right. First time I set foot in Dyre was maybe 6 years ago. I had heard stories about this place, how strangers who come by it never leave and I decided to head there. I also needed a rest from all the noise of the city.
At first the quietness and peace crushed me and I thought I’d go mad if I don’t go to a very loud and extremely packed place within the next hour, but then the people pointed me to The Soul Cage. After the first drink it seemed like Dyre had been my home my whole life and I never wanted to go away from here.

Now, The Soul Cage is no ordinary bar. The owner is a man, about 50 years old, who seems interested in every little detail you’re willing to share with him over a drink, or two… or more. First night at The Soul Cage, I noticed how many bottles the bar had, most of them with handwritten labels and half, or completely empty. I remember asking the owner about those bottles and he explained that every person who came through Dyre later sent him a bottle of liquor from his or her home country. He kept the empty ones as souvenirs to show off the friends Dyre had around the world. It didn’t hit me as strange back then that there were bottles with labels with years so far back, it made me wonder was that country even established back then.

That first night I got pretty tipsy from a very old and very special whiskey the bartender offered and headed back to my room. By the time I took my clothes off my head was insanely hazed by the alcohol. I dropped in bed, staring at the empty ceiling, trying to steady the spinning pictures. When I finally fell asleep, I had the weirdest dream – I dreamt of an oddly dressed man, who told me how once, many years ago, he came to Dyre and, much like me, headed to The Soul Cage. He spent the whole night there, drinking from a bottle and feeling like with every sip he left a tiny piece of himself in the bottle. He told me the bottle was labeled “Argentina Special” and was the best thing he had ever tasted. He then thanked me and disappeared, as I opened my eyes and blinked against the bright sunlight coming in from my window directly on my face.

I went about my day and when everything else in Dyre closed up, I headed to The Soul Cage. I drank again, I talked with people, I played cards with some, chess with others, we discussed books and in the end I left as tipsy as the night before. And again by the time I was in bed my head was completely hazed. I dreamt of a woman this time and she told me almost the same things as the man did, thanked me in the end and disappeared with the first rays of sun.
I don’t get easily scared, but those dreams certainly had to mean something. I decided that this would be my last night in The Soul Cage, my last night in Dyre.

When I entered the bar that night everyone greeted me with smiles on their faces. I noticed there were a few tables with bottles and glasses on them, but no one was sitting there. I also noticed a guy in a black leather jacket sitting at the bar, sipping his poison while chatting with the bartender. He must be new. Everyone knew everyone in Dyre and I had never seen him. Heading for the bar, I said to myself I shouldn’t drink so much tonight, yet I gladly took the glass the owner gave me. Just as I was about to sit down when he pointed me to one of the empty tables and said tonight he had the whole table for me.
I reluctantly sat on the empty table, shooting down my drink with my eyes closed and when I opened them I saw the man and the woman from my dreams, sitting next to me, drinking and chatting. I must have looked confused, because they both laughed when they noticed me.

They both whispered a quiet welcome, then poured me a drink. ‘We’re your only companions’, they said smiling. Then the woman explained to me how she came to Dyre many years ago and drank at the bar and never left Dyre. She said she drank until her soul poured into the bottle. And then she disappeared. Then came a man, who drank from her bottle, the one labeled “Argentina Special”, and he poured his soul into it, freeing the woman’s. Just then I realized that bottle I drank from was that same bottle. I had freed his soul and poured mine into it. That’s why the bar was called The Soul Cage.

You came here a few days ago, I saw you. You sat on the bar, enjoying a sip of wine. You noticed the empty tables with the glasses and bottles on them, but you never asked. When told to sit there, you obeyed. And now you’re one of us. Trapped in the soul cage, in one of the countless bottles behind the counter, waiting for someone to set you free.

So tell me, do you like Dyre?
Do you like The Soul Cage?

Replica
10.07.2011

Having a Coke with You

2011-06-11T12:41:00.006+03:00

Having A Coke With You

is even more fun than going to San Sebastain, Irun, Hendaye, Biarritz, Bayonne
or being sick to my stomach on the Travesera de Gracia in Barcelona
partly because in your orange shirt you look like a better happier St. Sebastian
partly because of my love for you, partly because of your love for yoghurt
partly because of the fluoresent orange tulips around the birches
partly because of the secrecy our smiles take on before people and statuary
it is hard to believe when I'm with you that there can be anything as still
as solemn as unpleasently definitive as statuary when right in front of it
in the warm ~~New York~~ Vienna 4 o'clock light we are drifting back and forth
between each other like a tree breathing through its spectacles

and the portrait show seems to have no faces in it at all, just paint
you suddenly wonder why in the world anyone ever did them

I look
at you and I would rather look at you than all the portraits in the world
except possibly for the "Polish Rider" occasionally and anyway it's in the Frick
which thank heavens you haven't gone to yet so we can go together the first time
and the fact that you move so beautifully more or less takes care of Futurism
just as at home I never think of the "Nude Descending a Staircase" or
at a rehearsal a single drawing of Leonardo or Michaelangleo that used to wow me
and what good does all the research of the impressionists do them
when they never got the right person to stand near the tree when the sun sank
or for that matter Marino Marini when he didn't pick the rider as carefully
as the horse

it seems they were all cheated of some marvelous experience
which is not going to go wasted on me which is why I am telling you about it

Frank O'Hara

The Poet and his Muse

2011-05-20T20:46:00.004+03:00

In a land where space and time collide,
In a place where everything is real,
I dreamt of us last night.

You were a Poet, and I was your Muse.
I looked over your shoulder,
You wrote my name in tears
And smiles and whispered sweet lullabies.

In a land where space and time collide,
We sat there – the Poet with his Muse,
We conversed and said goodbyes
And met again, and laughed and cried.

In a place where everything is real,
We spoke of many things,
Of us, of fools, of kings
And we forgot the world outside.

I dreamt of us last night,
As the Poet and his Muse,
We sat there and conversed.
I watched over you, you wrote my name.

You were a Poet, and I was your Muse,
The invisible, invincible precious thing,
The one you left unnoticed and the one
That wishes, dreams and whispers.

In a land where space and time collide,
I wish we'd sit there, a Poet and his Muse.

In a place where everything is real,
We'll meet and like a Poet with his Muse
We'll converse, oblivious of the world,
Of words, of us.

And like the Poet and his Muse, we'll forget space and time.
We'll forget the kings, and fools, and us.
We'll forget the world outside.
We'll forget...

20.05.2011
Replica

P.S.: Even though it has nothing to do with this, it feels right for this song to be here.

Du weisst warum.

Hurricane

2011-02-16T23:28:00.003+02:00

There's really so many things to say about this song and the video, but I lack the words. It's all a haze in my head...

Provehito in altum.
Per aspera at astra.

Midnight Sun

2011-02-16T23:22:00.002+02:00

Isn't it sad how memories die,
How they turn to ash and wither away?
Isn't it sad how we walk away,
How we turn and walk away?

Isn't it sad how without regret we burn
The bridges that kept us from burning?
Isn't it sad how somehow we lose track,
How we go on and never look back?

Isn't it sad that you die not by the hand
Of your enemy,
But by the hand
Of your friend?

My midnight sun to warm me,
That's all I want right now.

16.02.2011
Replica

И кога пак...

2011-01-25T15:48:00.002+02:00

Кога пак ще я видиш,
Срещу тебе да върви,
Да се усмихва?

Кога пак ще е твоя,
В ръцете ти да се отпусне?

Кога пак ще го види тя,
Да се усмихва,
Кога в очите му ще се загуби?

Кога пак ще се смеят,
Забравили света

И кога пак ще се срещнат
момчето със сините очи
и дамата със сивото палто?

25.01.11
Replica

Едно такова, ноемврийско... през Януари

2011-01-25T15:42:00.003+02:00

Попаднах на това случайно. Едно от малкото красиви неща във фейсбук. Хареса ми ужасно много по ред (лични) причини, а понеже авторката (Antonia Doncheva, ако попаднеш тук - това не е опит да плагиатствам :) ) не е сред приятелите ми и знам, че до 2 часа няма да мога да го открия отново, реших да го постна тук.

Едно такова, ноемврийско...

Най-тъжно е, когато е студено,
а у дома не ти се връща.
Града кръстосваш, уморена
и от сърцето си събираш късчета.

С наперената си походка,
ще крачиш, ще изглеждаш хубаво –
Кой знае колко си самотна?
Кой знае колко ти е струвало?

И някак никак не ти пука
че кецовете пак пропускат,
ти знаеш, че са само временни –
и зимата, и кривите ти чувства.

Дали са релси линиите на трамвая,
със влак да те откарат до морето?
И тръгнеш ли по тях, дали накрая
ще пуснеш лятото в сърцето си?

Разбира се, че тръгваш да се връщаш.
Не може цяла вечер да скитоскваш.
Но знаеш, че за малко, в тъмното,
до себе си си се докоснала.

2010

2010-12-30T02:40:00.005+02:00

To all my old friends,
To all my new friends,
To the people I just met,
To all those close and far,
To my online friends,
To my sources of inspiration,

For the wonderful year it's been. For the laughs, the tears, the pain and happiness. Next year will be even better.
Nothing can stand in our way!

Reminiscent, scared, living in memories, tanzende bis zum Morgengrauen and whatnot else
Replica

Rock'n'Roll Souls

2010-12-22T00:11:00.002+02:00

After some time spent with Anya and Vicious, I figured I have far too great plans for that story than to let it linger somewhere in between all the other posts, so I moved it to its own address: Rock'n'Roll Souls. Please make sure to check that blog for new parts of the story. As of today all parts so far (1-5) are available there. No more parts will be published here.

Lost in Someone's Eyes,
Replica

Eternity

2010-12-08T11:06:00.005+02:00

The cigarette touches your lips. It’s the gentle, poisonous kiss that we both crave.

A little part of me gets jealous because it’s not my lips touching yours.
A little part of me gets glad because it’s not my lips touching yours.

I grab the half-wrecked and almost done for box of cigarettes and even though I don’t want to smoke, I go out just to be there and watch your deadly dance, as I do mine.

“Can I have a light?”

My voice sounds ragged, tired, sleepless, excited, intoxicated, dreamy…
Your eyes meet mine and I feel like Alice, falling down the Rabbit Hole. That deep indefinable blue-green gaze only you have throws me in a sea so deep, I can never be saved from. I smile gently as I reach for the light in your hand and innocently brush my fingers across your hand. You flinch for a second and your eyes dart to our hands, to the barely-there, barely visible dance of seduction. I lick my lips on a slow, soft motion, as I move the cigarette up to my mouth, then your muscles tense as the filter touches my full pink lips.

You’ve dreamed about them, haven’t you?

I smile at you as I look at you, standing there, all tense, as if about to have an orgasm and I inhale deep and slow. My eyes are closed, but I can swear your eyes are running over my body, imagining how it would feel under you, my legs wrapped around your waist and your chest touching mine. You close your eyes.

Our eyes open. Mine are fixed on your expressionless face and yours – lost somewhere in the distance, thinking about me. I let out a lazy sigh, loud enough for you to hear, but too quiet for the bunch next to us. I expect exactly what you did – shake your head, smile politely and then put out your cigarette and walk away. My quiet chuckle, as you close the door, echoes in your head and you know you will hear it all day. I stay for an inhale more and walk after you, my feet stepping exactly where yours were.
We both pretend like nothing happened, even though we both know our universes collided with such a crash, we will remember it always.

You go down the hall, away from me. Away!

Your friends just arrived and piled around you.
My friends just arrived and piled around me.
You smile, but I can tell from where I stand your smile is fake.
I smile, but you can’t tell from where you stand if my smile is fake.
They joke, you laugh.
They joke, I laugh.
You shake your head and look away after a joke. Away, to the right, to where I stand.
I shake my head and look away after a joke. Away, to the left, to where you stand.
Your eyes meet mine.
You smile.
I sink in them.
I smile.
We both pretend like nothing happened, even though we both know our universes collided with such a crash, we will remember it always. We go on with our lives, with our day and pretend like nothing happened.

You walk in the room and I can see worry on your face as you scan the people. I wonder what bothers you, but then your eyes meet mine and your face lights up. A vague smile runs through your beautiful lips and mine reflect it. You turn yourself away, force yourself away from me.
My friends ask who are you and I pretend you’re no one.
Your friends ask who I am and you pretend I’m no one.

Secret glances, stolen smiles.

The next day you would pass me by and flash a smile at me, to wish me good luck. I smile back.
You go to the other end of the room.
I go to my friends.
Occasionally my eyes will dart to you, to where you stand.
Occasionally your eyes will dart to me, to where I stand.
You look for me in the sea of people. I am your ray of sun in the middle of the night.
I look for you in the sea of people. You are my ray of sun in the middle of the night.

Did you miss me?

You run out of the room and involuntarily, as if I’m drawn to you, I run out right behind you. You hold the door for me and smile.
My hand touches yours, my eyes fixed on yours, my lips reflecting your smile.

“Thank you.”

You nod and wink at me. You go.

I go too. I get lost in the crowd, losing you out of sight.
You disappear, lost in the crowd, losing me out of sight.
I pull a cigarette outside and light it.

“Can I have a light,” a voice behind me says. That voice, I can’t mistake it.

I turn around with the light in my hand. You take it, brushing your fingers over my hand, keeping them for just a second too long.
You smile.
I smile.

“I lost you in the crowd. I’m sorry.”
“I lost you in the crowd as well. It’s okay.”
“Let’s walk.”
“Let’s walk,” I say.

We walk in silence, with nowhere to go, no place to be.
We pass the gardens, parks and people, pretending that they don’t exist.
You’re next to me.
I’m next to you.
That’s all that matters.

Your hand slips gently into mine and your fingers wrap around it.
No words are needed.
We look at each other and even in the dark, I’m lost in your strange blue-green eyes.
No words are needed.
You pull me gently to the side, to a dark island in the middle of the street light.
No words are needed.
We sit on the bench, cleverly hidden in the middle of the island.
No words are needed.
Our fingers intertwined, the grip getting tighter with each breath.
I feel you next to me, all tense, and I feel myself as well – as comfortable as can be. I look at you and smile.
Your fingers slip out of my hand and a little part of me gets jealous because it’s not my hand they touch.
Your fingers brush a strand of hair off my face and a little part of me gets glad because it’s me they touch.
They brush my cheek in the gentle manner of a lover, they stop right there, on my neck and you pull me gently closer.
No words are needed.

Our lips touch in the wildest of dances, both tender and erotic. They cannot get enough of one another and we kiss for an eternity, or more. Our tongues brush against each other, teasing, taunting.
Eternity, or more, flashes by in a second and our lips part.

We look at each other.
No words are needed.

Getting up, I take your hand and pull you back to the light. You walk slow, my hand in yours. No words are needed.

A step, then another and another. Another island of darkness and another eternal kiss.

I slide the key, turn it twice and pull you into the dark flat. You push me to the wall, your lips almost touching mine. I wrap my legs around your waist, I know you thought about it. You carry me to bed and lay me down, my legs still wrapped around you.

The time has stopped.
Eternity is ours.

I rest my head on your chest, as I sink again in your eyes.
You whisper gently in my ear and we kiss again, locking lips for an eternity, or more.

Our deadly dance is complete.

We take our final breaths and stay locked in a kiss forever.

06. – 07.12.2010
Replica

Обичам

2010-12-08T10:57:00.003+02:00

Обичам да ме вали дъжда,
когато съм до теб и се усмихваш.
Обичам да ме вали дъжда,
когато съм до теб и се усмихваш.

Обичам да заспивам до теб
и да чувствам как ти заспиваш до мен.
Обичам да целувам теб,
да усещам устните ти близо до моите.
Обичам да се будя до теб
и да виждам как ти се будиш до мен.
Обичам да целувам теб,
да прегръщам теб, да обичам теб.

Обичам да ме вали дъжда,
когато съм до теб и се усмихваш.

Обичам да се любя с теб
и да чувствам как ти се любиш с мен.
Обичам да докосвам теб
така, както не съм докосвал никога.
Обичам да сънувам теб,
да усещам как ти сънуваш мен.
Обичам да се смея с теб,
да прегръщам теб, да обичам теб.

Обичам да ме вали дъжда,
когато съм до теб и се усмихваш.
Да, обичам теб...

Обичам да ме вали дъжда,
когато съм до теб и се усмихваш.

Rakkauskirje

2010-11-30T19:48:00.003+02:00

Almost a decade later, our love is still as strong and as beautiful. I can never thank you enough.

"Though still in bed, my thoughts go out to you, my Immortal Beloved, now and then joyfully, then sadly, waiting to learn whether or not fate will hear us - I can live only wholly with you or not at all [...] You will be the more contained since you know my fidelity to you. No one else can ever possess my heart - never - never [...] Be calm - love me - today - yesterday [...] Oh continue to love me - never misjudge the most faithful heart of your beloved.
Ever thine,
ever mine,
ever ours."
Ludwig Van Beethoven

30.11.2010
Replica

Our Souls Were Made For Rock'n'Roll (pt. V)

2010-11-21T21:39:00.001+02:00

England

Cynthia grunted in disgust as she saw the rain pouring outside the airport in London. I wasn’t particularly fond of it either, but my mind was preoccupied. We arrived over an hour ago and there was supposed to be a private car to pick us up, get us to our hotel and drive us around wherever we wanted to, but there was still no sign of it. Cynthia was on the verge of her patience and I could see her eyes darting to the cigarette shop nearby.
She quit smoking years ago, but I can imagine how nervous she was right now. Hell, I could use a smoke too. So we headed there, bought a pack of cigarettes and headed outside to smoke.
“Fucking rock stars and their fucking fashionably late trends!”
There was no way in heaven or on earth that you could make this woman hold her tongue once she got pissed off. Especially not when it comes to rock stars.
“What do you think will the story be?”
“About the song? They’ll probably come up with something ridiculous that no one will believe. The more important thing is, what are you gonna do with Dany?”
I looked down at the cigarette in my hands and those few seconds were the longest in my life. The night before the flight I didn’t sleep at all and I thought everything through, trying to find a way out of this mess. My head told me to forget Dany and move on with my life and my career, but my heart told me my career means nothing. I didn’t know what to say to Cynthia.

“Oh, the car is here!”
She put me out of my spiral of thoughts and we dragged the luggage to the car. She bitched at the driver for being late, which was completely her style, then we got on and didn’t speak again until we reached our hotel. The driver left us at the entrance and said he will come pick us up in a few hours.

I collapsed on the bed, staring at the ceiling.
“What are you gonna do with Dany, An? I can tell you thought about it.”
“I don’t know what I will do.”
“You’ll leave your job for him, I know it. I know you and I know how you fall in love. And with Dany, I can’t even blame you. Just do me a favor and let me break his pretty face if he hurts you, okay?”
I chuckled. Right now, Cynthia was about the only person who could make everything seem like a joke and make me laugh.
“Get some rest, I’ll go take a shower.”

I must have fallen asleep while she was in the shower, as my ringing phone woke me up. I dug through my bag and picked it up mechanically, without even looking.
“Anya, are you okay? Is everything going good?”
Silently, I thanked to God it was Ron, and not Dany. Cynthia’s head popped out of the bathroom door, her eyes fierce and ready to kick some rock-star ass. I shook my head and she slid back in, leaving the door slightly cracked.
“Yeah, I’m sorry I didn’t call. I must’ve been tired, or something. Slept until now.”
“Okay, I’m glad to hear that. When are you meeting Vicious?”
It must have been at that moment that I fully realized the situation. My mind started running on full speed, flipping possible situations.
“Uhm, I don’t know yet. Jayden is supposed to call me today and tell me exactly. I promise, it’ll be a good interview, Ron.”
“It better be. You’re one of my best journalists and I love your writing, but letters have been flooding the mailbox like crazy these days. I keep putting off the replies and all the other journalists’ questions about this, but I can’t do it forever. I need a good statement from the band and I need it ASAP.”
“And you will have it, Ron, by the end of the week. I’ll mail you the interview as soon as I do it and you can publish it. Deal?”
“Deal.”

I hung up and collapsed back on the bed. Cynthia walked out of the bathroom, with her hair wet and wavy over her shoulder and a towel wrapped around her. No words were needed to understand each other.
She picked up her phone and dialed a number, then gave me the phone. I took it reluctantly, looking at the number and trying to recognize whose is it, but I couldn’t.
“Hi, Cynthia, I was just about to call. Is everything alright with you and Anya, did you travel okay?”
I gulped and tried to talk, surprised how harsh my voice sounded:
“Hey. It’s Anaya, and yes, we traveled okay. When can we see you?”
“I was hoping you and I could meet and talk?”
“No, Dany, this is not happening. When do we interview you?”
“Listen, I have so many things to tell you, please let me talk to you.”
Tears filled up my eyes and my mind must’ve gone blank.

Later Cynthia told me she arranged the interview for tomorrow, then she poured me a glass of vodka and put me to sleep.

“Well, the song is about a woman that’s just like any other – she found out about us from friends, came to see us, we met after the gig and we talked. Yes, just talked, no sex, or anything of the sort. We all came to respect this girl very much, exactly because she was completely professional with all of us, and terribly sweet.
Now, you and me, we have been friends for years, Anya. You know I’ve always loved your name, it’s different from all the Catherines and Annas that approached us. We couldn’t just pass it by! To all our fans out there, who have flooded our inbox with mail, we hope you’re happy now that you know the story behind ‘Anya’.”
Jayden took a sip of water, looking straight in my eyes, while he was talking to the machine in front of him, knowing that almost every word he said was a lie.

“Dany, since you write most of the lyrics, I’ll assume you wrote this one as well. Could you shed some light on the meaning behind it? I know that this is the worst question to ask an artist, but still.”
Cynthia threw him a glance, so evil, that he should’ve been running head over heels and hiding good, if he wasn’t preoccupied with looking at me.
“Well, it’s mostly about broken dreams. You see, this girl, let’s call her Alisa. So, Alisa met a guy she really loved, and he loved her too. He did all kinds of things for her and she opened up to him. But then, her friends –” he looked at Cynthia and I can swear I could see them dueling with their glances as the swords, “told her she shouldn’t go for him because he was untrue in what he told her. Her heart was broken, so was his.
It’s really tragic how much love affects a person’s world and how much it can change in just a single moment, isn’t it? This is what inspired us and since, in our view, man cannot live without love, we decided to write this song.”

We exchanged a million more false words over the recording device, both knowing it was all a sham. When the interview was done, Jayden invited Cynthia to join him for a smoke outside, while Dany seemed to be glued to the chair. She looked at me and I nodded at her to go. Dany and I needed to talk alone and it wasn’t going to be pretty.
They left, shutting the door behind them and leaving me and Dany alone.

He looked up at me, his glance somewhat apologetic and guilty.
“I’m sorry, love.”
“Were you out of your mind to release that song as a single, right after the Paris interview?!
“I insisted.”
“Do you have any idea what it is like to be known by the whole world? Do you have any idea how I felt when I read that announcement you made? Do you know how many journalists pile up at my doorstep to ask if it’s true?”
I could’ve gone on, but I had to catch my breath. He used the pause.
“I love you.”

22.08. - 20.11.2010
Replica

След Толкова Години Вече...

2010-11-09T23:16:00.003+02:00

Кажи обичаш ли ме още? Кажи, обичаш ли ме още?
След толкова години вече… Еднакви дни… Еднакви нощи…
И стар… и грозен… и объркан… И нямащ време, нямащ време…
Кажи, обичаш ли ме още… Кажи ми, дявол да го вземе.

Недей мълча… Не се преструвай, че ти е все едно отдавна.
Ах, битката ни бе жестока, но точно затова пък славна.
Две кучета… И остри зъби… И пак съвместно съществуват.
И не разбираш в крайна сметка ръмжат ли или се целуват.

Кажи обичаш ли ме още? Дори да кажеш „не” – кажи го.
И напиши го, размножи го на ксерокс или със индиго.
Раздай го на света, пръсни го от самолет като реклама
как имало любов, която сега я няма… няма… няма…

Но има… има… има… знам го. И ти го знаеш безусловно.
Тя съществува нелегално, прикрито, тайно и съдбовно…
Натаралежена, сърдита… как искам аз да я погаля…
Но тя като бодлива топка по стръмнината се търкаля.

И тъй… Аз още те обичам…Ще ти го кажа някой ден, но …
Дали пък точно днес, например, да ти го кажа непременно.
А в други ден да те попитам , тъй както те попитах снощи:
Кажи, обичаш ли ме още? Обичаш ли ме още… Още…

Недялко Йорданов

In deinen Augen nur kann ich mich seh'n,
In deinem Herzen kann ich mich verstehn...

09.11.2010
Replica (of what once was...)

(Ir)Replaceable

2010-11-04T13:37:00.003+02:00

Арестувайте я! Приберете я!
Далеч да от мен, махнете я!
Затворете я в килия, далеч да е от мен!
Убийте я проклетницата, дето се любов нарича!

Затворете я далеч, в малка стъклена бутилка;
Най-горе я сложете, че никой да не я стига.
И там да си седи, и прах да събира,
Доде не я забравят всички.

На прах я стрийте, изгорете я, убийте я.
Далеч да е от мен, махнете я!

И колкото и да се моли, не слушайте я -
Думите й лъжат, действия - измамни.
Приберете я в бутилка, най-горе я сложете.
И там да си седи, и прах да събира...

09.11.2010
Replica

?

2010-11-02T08:04:00.003+02:00

Life is cruel. At the moment, when you thought you had everything, the most important thing collapses on you. No, not just collapses... I don't even know the word to describe it. A piece falls here and hits in the face, then another one, right there in your stomach, taking your breath out. Then another one hits your arm, and your leg... and by now you can barely stand on your own two feet. But it's not over yet, the big piece, the one that will rip you open is yet to come.
And when it does what choice do you have but to cave in? All meaning is lost and life is pointless to such a painful point, you don't want to live anymore, but you're too scared to kill yourself, so instead you do it slowly, naturally. You feast on pain and tears and cigarettes and nothing else. Because nothing else really makes sense anymore, everything has been ripped from you.

You walk among people, trying to find a way to keep him out of your head, just for 5 minutes, and you end up wondering "Why don't they see the huge bleeding wound on my chest? Why doesn't anyone see it?" and you can never answer yourself. So you break down even more and run off to the bathroom all of a sudden, just so you can pathetically sob in there, so that no one sees you sobbing. You close your eyes because the tear-blurred world makes you nauseous and you see his face, smiling at you. And something knocks the air out of you again...
You try to be you, but things just don't work like you want them to, so you start asking yourself "What did I do to deserve this? Why did it happen, why did it have to happen?" and you go down a spiral, so deep, so endless, that you wish you had the strength to just jump off the damned building already. But you don't...

5-something AM, every morning, you wake up, head spinning and breath racing, your nails painfully digging the pillow, or your own arms and the first thing you do, before you even realize that you're awake, is to call his name, so he can hold you for a while and take the nightmares you don't even remember away. But he's not there. You're alone in bed, with just your mind... and that is the most cruel companion one could have. You struggle with yourself to hold the tears just a minute longer, but you can't. You let yourself cry because that's the only way you know to heal yourself, it's worked before, right?
And you realize this time it won't. Because this time is not like other times.
You throw the covers over your head and scream and cry and curl up to a ball, as if to hold something... something that already isn't there. And all the thoughts hurt you, and you hurt yourself and you can't go on, you can't move. You can't even get up and make yourself a cup of tea to calm you down.

You just collapse. But the world doesn't... you wish it would stop and pay you some attention, just a little bit, so you survive this, but no one really cares what the crying girl with the sunglasses on in the subway is going through. She's crying, mock her. No one cares that two stops later she had to jumps off to go throw up because of all the emotions. Or that a night later she almost died on the street, on the way home.

I don't know how to survive you. I don't know how to make myself better.
Life is pointless, meaningless. I don't care for anything, not even myself.

Help me.
Love me...

02.11.2010
Replica

Mirrors in Glasses

2010-10-28T09:33:00.001+03:00

"So I stayed in bed and drank. When you drank the world was still out there, but for the moment it didn’t have you by the throat."

As I was sitting at the table with the glass of vodka in front of me, I noticed a particular glimmer in the glass. One most people don't see, or refuse to acknowledge because it's too painful.
It's the glimmer of the mirror.

It's that painful, painful mirror that you can see every time you reach for the glass and take it to your mouth. That's why some people close their eyes when they take a sip. They are scared of that mirror.
That mirror sees everything, knows all your dark secrets and is ready to tell you things your subconsciousness has been trying to tell you, but you shut it up. You can't make the mirror shut up, you can't manipulate it. It's the purest, truest of all mirrors. And that's the beauty of it, of just sitting down with a drink in front of you, without anyone to take lip from.

Just sitting there, getting to know yourself, with all your darkest, deepest secrets that you do not dare even speak of. The world will go round, the people around you will change, but that glass, that mirror, they are always there for you. It doesn't matter if you drink vodka, wine, whiskey, Martini, a shot of something, that mirror is the magical mirror of alcohol and it's always there.
You just have to have the guts to look at it and like what you see.

"Pour whiskey, brandy, vodka, come and live this night with me... as if the world wasn't ending..."

Intoxicated, getting to know herself, sleepless,
"That bitch", Replica

“Every living creature on earth dies alone.”

2010-10-27T05:46:00.003+03:00

“Every living creature on earth dies alone.”

We’re born alone, we live alone, we die alone.

That’s the truth. No matter how much we try to connect to someone in our lives, no matter how hard we struggle to create a circle of friends, a family, people we trust, we all end up alone.

We’re the most hypocritical species on earth.
We lie to each other’s faces that we’ll be with someone forever.
We lie we will be there for each other no matter what happens.
We make vows, we swear on blood, on past, on emotions, on things.

And we find a way around those vows, around our own vows. We forsake them. And in the end we are alone. We never really care for anyone, we exist.

We’re told by our parents that they’ll always be there for us, but the truth is that the parents won’t understand you. Your friends will be there as long as you’re needed, as long as you’re of use to them. Your family, the people you love, will be there because that’s what society tells them to do.

You can only rely on yourself to survive.
You’re the one who can save you.
You’re the one who will support you in times of need.

You. No family, no friends, no loved ones.

And people who embrace the sweet feeling of misanthropy are right to do so...

Wir sind ein Ebenbild des Hasses, der uns entstellt.
Wir sind die Fratze der Verwesung, die uns befällt.
Wir, der Gestank der Selbstverleugnung, der uns betört:

Die höchste Krone jener Schöpfung,
Die einzige Rasse, die sich selbst zerstört.

27.10.2010
Grieving, loving and crying,
Replica

Boots, Cut, AK-47...

2010-09-02T00:47:00.003+03:00

"Jeder Ausgang ist ein Eingang zu einem anderen Ort."

Boots, leather, ambition.
This feels like the right place. This feels like the right time.
Success and nothing less.

Samael and Lilith will walk these streets.

A.K.-47.

"Achtung. Du musst jetzt mit mir aufwachen, sonst kannst du mich nicht mehr verstehen."

31.08.2010
Replica

Flashbacks & Memories

2010-08-24T15:45:00.002+03:00

The other day I found your picture. Memories flooded my mind, memories of all the time we spent together.
I stared at your picture for hours and I remembered every thought that passed through my head the first time I saw you.
I stared at your picture and remember that day. It was summer, it was years ago...

"I've always known, you'd take on the world
To relive what's just
Flashbacks and memories
In scrapbooks of pleasantries
With your banners unfurled
Fly the colors of
Yesterdays witty scenes
The dreams of all wannabes
To remember you need to forget, you need to forget"

24.08.2010
Replica

Our Souls Were Made For Rock'n'Roll (pt. IV)

2010-08-09T03:22:00.001+03:00

“Studded leather, strip it, and inside – the most beautiful soul”

My first reaction was to call Cynthia and tell her. After the first ring she picked up.
“I know, I just saw. I’m on my way. Get off work.”

As I hung up, Ron burst in the room.
“Vicious.”
“I know.”
“Did you…?”
“No. I know better than that and you know it, Ron.”
“I want you to arrange an interview for us. With Dany and Jayden, at least. ASAP. Chop-chop.”
He left the room. I knew full well a lot of magazines were going to start calling in asking if I had anything to do with this. I was one of the 10 journalists that got to interview Vicious in Paris in spring. Names spread fast.

I opened Vicious’ forum board and started going through the 12-page topic about ‘Anya’. All posts had the same question: Who is Anya and what is her relation to the band?
At some point Dany posted giving a brief explanation and picking on their curiosity more – Anya is just a woman we met on the road this year that inspired us all deeply. In fan language that usually meant ‘Anya is just a woman we met and fucked on the road.’
Next thing I knew I was reaching for my phone, dialing Jayden.

“Hey, love. Did you hear the news?”
He knew very well that thanks to him the biggest band of the decade was assigned to me.
“Yes, I did, Jayden. I need to talk to you, but first can you give me Dany’s number please?”
“Look, love, he’s really into you. Don’t reject him because he’s famous. He’s still human and capable of feeling.”
“You should’ve called me and told me about it. My career and job depend on this. You owe me big time, that’s why I want you to come with a good story and give an interview for my magazine. I’ll call you again in a few days to clear the details. Now Dany’s number.”
“He’ll call you in a minute, love. You let me know about the interview.”

The moment I let my phone down after talking with Jayden it rang again - a private number. My guess was it was the same number that called in Paris.
“Anya here.”
“Hello. Can we talk?”
“What the hell were you thinking, Dany?! Dedicating songs to me on your exclusive gig, breakfast on Seine, and now this?!”
“Listen, I’m sorry it had to be this way, but I knew you would never agree.”
“Of course I wouldn’t agree!”
At that moment Cynthia came into my office. With three fast clack-clack-clacks of her high heels she was at my desk, The Bitch looking at me. Her palm was stretched towards me, demanding the phone. I shook my head.
“I told you so… listen, how about I come down to – “
“No, no. Forget it. You and Jayden sit on your rock star asses and come up with a damn good story. You’ve got an interview with me next week, Dany Johnson.”
“And if you dare try to tangle my girl in your nets, I will rip your balls off and make a mirror dice for my car, you asshole!”
Cynthia spoke, loud enough so Dany could hear. I chuckled. That was The Bitch all right.
I hung up. Cynthia and I spoke briefly, I told her I’m going to England to interview them and I want her to come with me and we both headed to Ron’s office. We quickly arranged a date for next week and I immediately called Jayden and told him that next week is on.

Without even me asking, Ron told me to get the rest of the day off and me and Cynthia headed for my flat. I couldn’t put my finger on it, but Cynthia was a little different, a little quiet than usual.
When we got home, she nervously took off her sequined blazer carelessly throwing it over the back of a chair, then rummaged through her bag and took out a piece of paper. As I was reading, she went to the kitchen, got two glasses and pulled the bottle of vodka from my fridge. She came back with the glasses full and handed me one. I kept reading.

“Dear Cynthia Carlton,

I’m sending this letter on behalf of all my mates and band members of Vicious. Anya mentioned you are close friends, so I know no one better to turn to. We wrote a song entitled ‘Anya’. Well, the truth is I wrote most of it, but the guys agreed to play it and helped with it. We were all, in one way, or another, touched by her and the lease we could do is this.
Please let her know we mean her no ill will. I give you the lyrics of the song, as the single itself will be at your editorial in no more than a day.

Anya

On that river bank
When time flowed by
As the water reflected us
We stood – you and me

Studded leather, the faintest silk –
Water frozen, now it’s spilled
Strip your soul, strip mine too –
Studded leather and faint silk

Our reflections whispered
“Kiss, kiss and you’ll see”
As we stood there – you and me,
We were left there – broken dreams.

Strip my soul
Strip my leather

Studded leather, strip it, and inside – the most beautiful soul

Let Anya know we are looking forward to see her again.

Thanks for your help and rock on,
Dany Johnson”

I looked at Cynthia, speechless.
“It arrived today in my e-mail, An. I didn’t want to show it to you in front of Ron.”
“Thank you, it really is better if he doesn’t find out about all this. What can I do?”
She shrugged.
“He seems really into you. If I tell you to go for it, I shit on my principles and if I tell you not to, I shit on women’s principles.”

09.08.2010
Replica

Our Souls Were Made For Rock'n'Roll (pt. III)

2010-08-09T01:35:00.003+03:00

Tequila Round

At that time it never occurred to me that a rock star can fall in love, nor that he believed in love at first sight.

I did what Cynthia told me to do at the lunch – I acted professional and a little distant, especially towards Dany, then said my goodbyes and climbed in the limo that was to drive us to the hotel and then to the airport.
Jayden was sad to see me go and he begged me to stay for a few days more. I promised I would come visit him in England first chance I get and he cheered up a little. Eric gave me a hug and slipped a guitar pick in my hand “for luck.” Glen made a little joke and said I’m the best journalist he’s ever worked with. Dany was the last to say goodbye. I was surprised how cold he acted, considering what had happened a few hours ago. The butterflies in my stomach were still dancing up and down in a spiral every time my eyes met his, but Cynthia’s voice and my determination overcame them, eventually.

Maybe that day I was a little sad to part from someone who I already felt so close. On the way to the airport my eyes filled with tears as we drove by the billboards with the faces of Dany, Eric, Jayden and Glen. I swallowed to keep the tears away and I still remember the sharp, bitter taste they had. To this day I haven’t tasted anything like it.

Few more hours later I slipped into my favorite cotton black dress, I put on my too-high-to-be-walked-on shoes, topped the whole look with smokey eyes make up and a lace bow-tie in my hair and headed to Citylite. The owner was a friend of Cynthia and there was always a quiet (as much as you can find quiet in an overcrowded bar that plays the best music and has the best drinks in town…) table for us. When I arrived Cynthia still wasn’t there. It was her trade mark to be late… for everything. I slid into the couch and ordered a Tequila Round and a Mojito. Just as my ice-cold glass of the latter landed on my table, the familiar riffs of Staring at the Sun caught my attention. The waitress went away and I saw Cynthia approaching, in her electric blue dress and strapped heels, cringing at every drum beat. She waved a hand and the song stopped immediately. A roar of unhappy voices raised, but the owner quickly announced that due to a VIP guest’s request no Vicious will be played tonight. We probably cost him a little fortune that night…
Cynthia sat down opposite me, looking at me like I didn’t call her to tell her Dany Johnson had occupied my mind. She patiently waited for the waitress to bring her vodka and then the Tequila Round I ordered, then her friendly face melted into what I called The Bitch. It was the part of her that always tried to protect you, but I can bet you will be scared at first when you see her like that.
“Tell me now, what happened?”
I told her everything, starting from that pub in England and Jayden and all the way to the breakfast Dany had taken me to and the lunch later that day.

“My, my…”
She put some salt on her hand, licked it off, downed a shot of tequila and looked at me.
“So what are you going to do? It would be easy to get in touch with him, but should you?”
“I know it’s not right. And besides, I’ve been down that road and things didn’t…”
“Please don’t remind me about that prick! He stole one of my best journalists.”
I smiled. Cynthia still couldn’t get over a crush I had back when I was fairly new to the whole journalism business.
“I suppose if I let it blow off, I’ll be over Dany Johnson in no time.”
“And he’ll be the poster guy you had a crush on. Nothing more. Promise?”
“I promise.”
“Now, I think I saw a few cute guys all by themselves at the bar. Since this tequila won’t drink itself, how about we invite ‘em over?”
And with that Cynthia got off, tossing her blond hair and headed to two guys at the bar that later joined us.

I did exactly what I told Cynthia I would do – I let everything blow off and in no time I was back in track with no lead-singer-crush.
Or so I thought, until one day, while browsing the latest news feeds of bands, I found one entry listed under www.vicious.com. Ron had reassigned Vicious exclusively to me, since I got that impossible interview in Paris, so I was the only person at the magazine who stayed in touch and received the latest hype from them.
I read it over and over again and I couldn’t believe it: “The band is happy to announce that next month their new single ‘Anya’ will be released. The release dates are as follows:
16.09. France;
20.09. UK;
25.09. rest of Europe;
30.09. rest of the world;

Jayden Lang (drums) describes the single as “fragile, beautiful and mysterious. Just like the woman it is named after.” Further information, cover artwork, full set-list, video as well as interviews with the band will follow in the next few days.”

08.08.2010
Replica

Breathing

2010-08-07T01:17:00.002+03:00

I take my hat off, bow before the greatness
You're so much braver I give you credit for
Somehow the grays create a harmony
And no color can add a flavor...
I've started to feel like...

I know the face, familiar stranger
I'm not a child, I feel misunderstood
I built a bridge, you use the tunnel... now...
- the rope we are pulling is slipping away from me;
All this wasted time is killing me... and I've started to feel like...

I can not control my life anymore
Feel a need to leave and breathe on my own
I remember all the broken songs of our life
Maybe one more wrong will make it all right?
I just really need to be alone now...

I can not control my life anymore
Feel a need to leave and breathe on my own
I remember all the broken songs of our life
Maybe one more wrong will make it all right?
I just really need to be alone now...

Tony Kakko
2009 Days of Grays

07.08.2010
Replica

Our Souls Were Made For Rock'n'Roll (pt. II)

2010-07-24T00:50:00.004+03:00

Breakfast on the Shores of Seine

At my first job my editor, Cynthia, loved to joke with me about how her greatest nightmare is to lose one of her writers to a rock star. I myself had a few friends that ended up leaving their career to be with a rock star.
Truth to be told, and you’d know that, if you’re a girl, we all dream of a long-haired guy with a lot of tattoos, in leather pants, on a bike, who will write us songs and play on his acoustic guitar every night. And rock stars are exactly that. Only in our dreams they aren’t all about pussy, alcohol and drugs. Reality, when you’ve been around rock stars long enough, starts to seem vague. You’re drawn into a spiral of never-ending parties, that involve a lot of pussy, alcohol and drugs. The pussy are the poor girls who did not realize in time a rock star is not someone you can take to dinner at your mommy and daddy’s house and build a home with. They want to be with a rock star because they can brag that they found their dream-bad-boy, and on top of that, he plays in a really famous band.
If you work with rock stars, the first thing you need to assume is that they can’t fall in love. Even if you’re a Playboy-worthy babe.

After the long tiring gig, both for me and Chris, as well as for Vicious, we went backstage. We had a nice, long interview with them, discussed everything about their lives, music, ideas, even some of their personal life. Chris was packing his equipment as we were getting ready to head back to the hotel, when Dany, who was quiet most of the time, asked us how long are we staying in Paris. I already told Jayden we were leaving the next day and before Chris could open his mouth, Jayden announced that we are having lunch with them tomorrow. This was completely unplanned, but I couldn’t say no to his enthusiasm.
When we got back to the hotel room, I called Ron and told him about the interview and how well it went. I told him we’re going to have lunch tomorrow with the band and I could hear the excitement in his voice. What I didn’t tell Ron, and probably the thing I should’ve started with, was that I couldn’t get Dany out of my head.

The next day when I woke up for breakfast, I saw a few missed calls from a private number. My guess was that’s probably Jayden and a little voice in my head was hoping he was calling to cancel the lunch. Just as I was heading downstairs, my phone rang again.
“Anya here, how can I help ya?”
There was a long silence on the other end. I hate it when people do that. If you’re gonna be silent, why did you even call?
“Hello? Is anyo…”
“Yeah, I’m sorry. Hi, Anya.”
I froze in my step. It wasn’t Jayden. It was the voice that I knew so well from all the Vicious records. It was Dany. I tried to keep my cool and act casual, but I could feel the butterflies flying up and down in a spiral in my stomach.
“Hey, what’s up? Change of plans for the lunch?”
“Actually, no. Lunch is still on, we’ll come pick you up. I was wondering if you had breakfast already.”
“Was just heading there, why?”
“How about I take you for breakfast to a nice coffee shop somewhere in Paris?”
I didn’t know what to answer. The professional part of me told me to say I don’t feel very well and I prefer to stay at the hotel and rest, but the woman part felt attracted to the bad boy Dany was. Maybe I should have said no, but then my life would not have taken all the turns it did and I wouldn’t be here, writing this now.
I must’ve taken a while to think what to answer because Dany interrupted my thoughts with his strong British accent.
“Anya, are you there?”
“Yes, yes. Where do I meet you?”
“I’m waiting downstairs. There’s a silver car parked right in front of the hotel.”

And this is how I went to have breakfast with Dany Johnson.
I must admit, it wasn’t my first time alone with a big rock star, so I knew what to expect, but Dany was completely different.
Tattoos appeal.
Chivalry is sought after.
Tattoos and chivalry is the sweetest thing a girl could want.

His idea of “breakfast in a nice coffee shop somewhere in Paris” was actually a small round table with two chairs, a basket of all kinds of pastry and two huge cups of the best Parisian coffee. On the shore of Seine, with the Eiffel Tower in front of us and the Luxor Obelisk to the left.
We spoke about so many things, it’s hard for me to even remember. What I remember, besides the breathtaking view that very few girls get to enjoy while sipping coffee on their own table with their own rock star, was that every time my eyes met Dany’s piercing green stare my heart skipped a beat. In my head, I could hear Cynthia’s voice telling me to keep that pretty face away from the studded leather nets of rock stars and I knew this was highly unprofessional of me. But my heart was speaking louder that day and a girl gotta do what her heart tells her.

Two hours later Dany dropped me off at the hotel and gave me time to change and get Chris. While I was heading to the room, I quickly found Cynthia’s number and dialed it.
Even though we ended our professional relationship years ago, we never stopped talking to each other and in time she became one of my closest friends. I knew that now she was the only person who would be able to help me figure this one out.
“Anya, darling! How have you been, where are you?”
“Hi, Cynthia. I’m… fine. I’m in France, interviewing Vicious.”
Cynthia was the type of person who could understand something from the way you pause in a sentence.
“Uh-oh… who is he, honey?”
“It’s Dany.”
“Dany Johnson?! Are you insane? Where are you in Paris, I’m sending a limo to pick you up and drive you to the airport and you’re coming straight here.”
“No, no. It’s different this time. He started it and…”
“Of course he did, darling. Who wouldn’t start being sweet and nice for a beauty like you? Now, your address, the driver is waiting.”
“No, Cynthia. Thanks, but no. I just want to talk to you about it because it feels weird. I mean, he had the chance to sleep with me last night after the gig, but he didn’t. Instead he just took me for a breakfast on the shore of Seine. And he’s so gorgeous.”
“He is, but remember the first rule I taught you – he’s a rock star. His life is not as glamorous as it looks. You deserve better than him.”
She was right. I wasn’t gonna let him get to me. He was the rock star, I was the journalist. It was just another job.
“I’m having lunch with the band in an hour.”
“Good, good. You will go there, you will act professional, then leave and you won’t think about Dany Johnson anymore, is that clear?”
I smiled at her words.
“Yes. So what are you doing tomorrow night?”
“I have this writer friend, she met a guy. We need to discuss it. 8 o’clock at our bar. I’ll see you.”

23.07.2010
Replica

So what happens when...

2010-07-12T21:57:00.002+03:00

...all you hear is excuses and promises?

Am I supposed to look the other way and stay there just because?
Am I supposed to look you in the eye and walk away just because?
Tell me...

12.07.2010
Replica

Our Souls Were Made For Rock'n'Roll (pt. I)

2010-06-17T18:03:00.005+03:00

The Gig

My name is Anya. No last name, simply Anya. I sign all my articles with that name. People in the business know me by it. The man I loved knew me by it.

I work as a freelance journalist at a big music magazine and I’m responsible for the rock and metal section. My job is to keep my eyes opened for new hot bands, contact them, interview them, go to concerts and attend press conferences. It pays off.
Music has been my passion since I can remember and rock’n’roll has been in my blood. My dad used to play his records to me until I was old enough and had enough money to buy records of my own.

In time, with the internet stepping in, it became easier to get in touch with band members. Interviews were arranged easily, no time lost in traveling on either side. With that I made a lot of connections with bands from all over Europe and America. I traveled great distances rarely, but when I did it was usually for a very remarkable artist.
Such was the case with Vicious.

Emerging from the UK, they were the hottest band for the past few years.
No, they were the hottest band of the decade.
They were all in their late 20s, with a common dream to conquer the stages and reach the cult status of rock legends.
Dany Johnson, Eric B., Glen Hall and Jayden Lang – those were the four people behind Vicious. They were worshiped by everyone. Posters with their faces could be found on the wall in almost every teenage room and every bar in Europe blasted their songs.

I came to know Jayden Lang, when he was still playing drums at his parents’ garage. We met at a bar on one of my trips to England. After a few beers he told me about his dream to become a drummer of a famous band, travel the world, play in every country and have everything he ever wants. He saw an opportunity in my face, a way to promote his skills, which I must admit were more than you’d expect from an 18 year old.
Few more beers later, we said goodbye, I wished him luck and we went our separate ways. When I got to my hotel room that night I found a napkin with his number on it and a sloppy fast-written ‘Call if you ever come to England again, love.’
We spoke a few times after that on the phone, exchanged some mail, but then Jayden disappeared. At that time it never occurred to me one day I will be interviewing him; that he became a part of the biggest rock band of the decade.

When my editor approached me one Tuesday morning, with this weary look on his face, I knew this wasn’t a good sign. He sat on the desk, grabbing one of the pens from the holder and started fiddling nervously with it. It doesn’t usually take long for Ron to spit it out, neither did it take him long now – he tried arranging an interview with Vicious and was turned down. Probably editors and journalist wannabes were approaching Vicious about an interview after their one-time gig in France. Ron knew that so far I never had problems arranging an interview and I could see the hope in his eyes. I agreed, telling him I don’t promise anything, but I didn’t tell him something else – I knew one of the band members.

Jayden Lang was my way to ensure an interview with them after the concert.
One of the things I’ve learned from all the years in the business is that once they hit stardom, rock stars tend to get very hard to reach… unless you’re not friends, or someone very important. My hopes weren’t very high about reaching Jayden, but that afternoon, as I sat in my huge red-and-black leather chair, I dialed the number I had from years ago. Two rings later, a woman on the other end picked up and greeted me with a friendly voice.
Even though nothing actually happened with Jayden, on my next trip to England he introduced me to his family and insisted I have dinner with them. I recognized the voice as his mom’s. At first, she didn’t remember who I was. It took me about 15 minutes to refresh her memory of that dinner I had with her family, but she finally remembered me. I told her I still work as a journalist and I want to do an interview with her son’s band, but we got turned down as a magazine, so it was my last hope to contact Jayden and arrange everything personally. She was kind enough to give me Jayden’s number and then we chatted for an hour more about life.

When I dialed the number she gave me, I could feel butterflies in my stomach and I didin’t know why. After a few rings, strong British accent greeted me over the sound of guitars and the voice of Dany Johnson singing in the background. I could never mistake that voice.
“Jayden, hi! This is Anya calling. I don’t know if you remember me, but we met at a pub in England a few years back.”
“I met a lot of girls, love. Be more specific.”
“Anya, the journalist. You slipped a napkin in my purse with your number on it. It said to call you whenever I’m heading to England. So I did and you took me to meet your mother. She gave me your number.”
There was a long silence from Jayden.
“Anya! I remember you, love, are you in England?”
“No, no I’m not, but I wanted to ask you a favor. You will be playing in France next month, an exclusive gig for whole Europe. I would love to interview you and the rest of Vicious. My editor already contacted you, but he got turned down, so I was hoping you could help. I’m buying beer after.”
For a moment I thought Jayden was going to tell me to fuck off. I was more than sure he vaguely remembered me and I doubted he’d trust me. But then I heard him shouting over the guitars to the rest of the guys.
“HEY! Hey! Can’t you see I’m on the fucking phone?! An old friend is calling from Europe. She’s a journalist and wants to do an interview with us in France next month. Are you all in?”
I heard Dany say “Whatever, I’m cool with it” and then Jayden was back on the phone.
“Love, are you still there?”
“Yes?”
“Listen, we’re gonna need the address of your magazine and we’ll send you an exclusive press pass for you and a photographer. Is that okay?”

From here on things went with no hindrances – I gave the address to Jayden and a week later received the pass with a note from Jayden saying ‘You owe me a beer.’ My editor was more than happy with that and he never asked me how I got those passes. We discussed the questions to be asked, then we chose a photographer and before I knew it, I was landing in Paris.
We found our way from the airport to the small hotel room, slipped into our studded leather gear and headed for Élysée Montmartr. I could hear the fans singing Vicious songs a block away from the place.
I headed to the front of the long queue, showed my pass and we were in. The usual instructions were given to my colleague Chris and I was told Jayden wants to see me. Heading backstage, I wondered if Jayden was calling me to make sure he remembers the right Anya or was he just curious to see if the journalist is cute enough.

I could hear the guys making jokes behind the thin door. The security guard knocked and when the door opened, I couldn’t help but smile. Jayden was the same as I remembered him, plus a few tattoos and a piercing. His dirty blond hair had grown almost to his waist and instead of the black-turned-gray band shirt, he was wearing pitch black leather.
“’Ello, love! You haven’t aged a day since that time in the pub!”
And with that, he gave me a long hug. Just like we were long lost friends.
“Come in, come in. I’ll introduce you. This is Glen, that’s Eric and… Dany is lost somewhere, probably chatting up groupies. Guys, this is Anya.”
They all waved at me, then went back to their activities – Glen playing a random tune on Eric’s acoustic guitar and Eric tuning his electric one. Jayden had not only stayed the same on the outside, but he was just as talkative as when he was 18. He offered me a beer and then we chatted about how he came to be a part of Vicious and their rocky path to success.
We finished the beers just when the security knocked on the door and told them it’s time to go on stage. I went back to the audience with Chris.

Some time during the gig Jayden made a remark that tonight he “found a long lost friend and a gorgeous woman.” Someone a few rows behind me shouted “Who is she?” and Jayden pointed at me with a huge smile on his face. Dany came over to Jayden, telling the audience how beautiful women were Jayden’s weak spot and then he looked at me.
He smiled a friendly smile and keeping the microphone away, shouted to me.
“You must be the journalist we’re interviewing with, right?”
I nodded in reply and he winked at me and took the mic again.
“My, my! She really is gorgeous. And therefore she deserves a song. So, "Staring at the Sun", it’s for you, love!”

Staring at the Sun,
I found out
Staring at the Sun,
I burnt
Staring at the Sun,
I realized it’s not the Sun,
It’s just your eyes

And a few songs later he dedicated “Butterfly Wings”, too.

Your butterfly wings over me,
You pretty butterfly,
Spread your butterfly wings and color me
Teach me how to fly

Now, just in case you’ve never heard Vicious, those songs are two of the very few emotional songs that people classify as love songs.

17.06.2010
Replica
To be continued...

Не съм избягала... а и да съм, какво?

2010-05-06T00:04:00.002+03:00

Попаднах на група във facebook - "АЗ НЕ СЪМ ИЗБЯГАЛ!!!". Три удивителни накрая. Знак за абсолютна гордост от факта.
Стана ми любопитно какво е казал мъдрия български гражданин със снимки на профила с очила стил Топ Гън, ама още по-големи и тъпи пози в скъпо изглеждащите тоалетни на МОЛ-а, та се позачетох из стената. Хората бяха напускали линкове към патриотични песни, статии от света за развитието на България, компетентни и не до там компетентни мнения и реплики по адрес на хората, избягали в чужбина... и някъде там, с дата 22 Март 2010 година се мъдри линка на господин създателя на групата Игор Георгиев.
Гореспоменатият пуска линк към песента Не Съм Избягал на Камен Воденичаров със следният личен коментар към него: "ЗА ВСИЧКИ БЪЛГАРИ ПОБЕГНАЛИ ИЗ РАЗНИ ЧУЖДИ СТРАНИ: ОТВОРЕТЕ СИ ОЧИТЕ И СЕ ЗАМИСЛЕТЕ (ЗА ДА НЕ ВИ ГИ ОТВАРЯМ АЗ) Не можете да разберете, че като се опитвате да се реализирате в чужбина просто помагате на мишки като Доган, Станишев и Царя да ни продадат за скрап. МАЙКА МУ И МЕЧКА ПРОЧЕТЕТЕ КОНСТИТУЦИЯТА НИ! ОБРАЗОВАЙТЕ СЕ В ЧУЖБИНА И СЕ ВРЪЩАЙТЕ ДА ТВОРИТЕ!"
Девойче (което както после става ясно е по-малка от него) коментира на линка така: "mnogo sa si pravi horata da bqgat! kvo - da ostanat tuk da gi ma4kat selqni i prostaci?!?!?! TI si otvori o4ite - sistemata e takava i ne si e otivala ot 1944 i nqma da si otide dokato ne umre i posledniqt bylgarin;)". На това, господин Георгиев отговаря с: "момиченце, според мен не си много наясно. Ако искаш ще поспорим малко. Но преди това ще ти кажа да си изградиш собствено мнение е на на СДС/БСП родителите ти или баба и дядо. Аз съм стигнал до изводи изледвайки и четейки много за Тодор Живков и искам да ти кажа, че много малко хора могат да дадат ясна оценка на делата му. Не е безгрешен, но беше ст... See moreрахотен политик. Другото, което е, не мисля че се интересуваш достатъчно от политика, камо ли пък да си наясно с правителствата след 10-ти ноември (като даже ме съмнява, че знаеш какво е станало тогава). Едно основно нещо, ако искаш да мразиш нещо, трябва да си много наясно с него. Ако мразиш комунистите, трябва да стигнеш до ниво да мислиш като тях, за да ги мразиш. Става с четене и интересуване. А съм 100% сигурен (защото видях че си 91-ви набор), че само си слушала възрастните какво говорят и сега папагалстваш. В момента я си влязла да учиш висше, я не. Аз следвам в Англия, работил съм в Щатите и искам да се върна и да създавам в България. Това, че ти сега мразиш България и искаш да бягаш, е защото такъв е бил планът "Ран-Ът" предложен и изпълнен 90-та година и се прилага дори след правителството на Костов. Американски план за разоряването на България, деморализация, караща хората да бягат и да нямат вяра. Тия игрички са твърде на високо, аз трудно ги проумявам...", и малко по-късно добавя "Сега видях, че си била в Colorado, аз работих във Vail. Хубаво е, даже е прекрасно, ама защо трябва да се напъваме да ходим на такива места, като ние си имаме по-хубави. Все чакаме някой да ни оправи. Затова и царя дойде на власт с тия 800 дни, щото ние не можем да се стегнем да си го направим сами, все някой трябва да ни дойде и да ни каже, че ще ни оправи. Сега царчето къде е? В Мадрид си харчи откраднатото и горичките дето взе. Прост народ-слаба държава. Няма мотивация."

Цялото това нещо ме жегна и ми се прииска да попиша малко по темата, понеже всеки плюе хората, които са "избягали", но никой не иска да погледне нещата от тяхната страна.
Наистина е жалко, че родината ми се превръща бавно и сигурно в бунище. Жалко е, че интелигентните хора се броят на пръсти. Жалко е, че идеалите на децата са поп-фолк изпълнителки със силикони на всевъзможни неща, които не могат да изградят сложно изречение правилно. Жалко е.
Това, което ме докарва до лудост е наглостта, с която хората ме хокат заради избора ми. Вие, г-н Георгиев, живеете в чужбина. С какво право Вие ще ми отваряте на мен очите и защо изобщо мислите, че Вашите очи са най-отворени? И ти, който четеш това, преди да коментираш дочети какво имам и искам да напиша, пък после нека културно поспорим.

Наскоро мой познат, диригент, изключително интелигентен човек, напусна работата си тук, за да се върне в България. Понеже там в кърпа му беше вързана работа в Софийската Филхармония. Онзи ден се чухме и за първи път през живота си аз чух и видях мъж да плаче. Да, да, да плаче. Защото няма работа. Защото всеки затваря вратите и урежда свои хора и всичко е просто театър. Ето затова, г-н Георгиев, "избягах".
Аз, като писателка, също се сблъсках с абсурда в страната ни когато се опитах да се свържа с едно от най-големите издателски къщи в България с готова книга (да се чете превод, корица и пълно оформление), изискваща само една бърза корекция от издателската къща.
Да не говорим за пътите когато съм си търсела работа и подигравките, които са си правили с мен, нито пък за т. нар. "образователна система", нито пък за тоталния параграф 22, който вилнее из България... та, ето затова, г-н Георгиев, "избягах".

Защото там, където съм в момента работя един час в седмицата и получавам достатъчно, за да изкарам месеца. Защото там, където съм в момента ценят факта, че знам 4 (четири) езика, два от които на професионално ниво. Защото там, където съм в момента не ходя в университета, за да си покажа новия телефон, дрешка, кола или гривна, а за да науча това, което съм избрала. Защото преди 11 години моите родители мизерстваха, за да мога аз да науча език перфектно и да имам някакво предимство пред другите. Защото всичко, което съм постигнала и което притежавам е плод на моето собствено усилие. Да, боли ме, че приятелите ми са далеч, че родината ми е далеч, но в крайна сметка живея веднъж. И наистина искам да живея, а не да съществувам. Не избягах, избрах да живея.
Каквото можах, дадох на България. Тя не го поиска. Хората не го поискаха. Затова си го опаковах в куфара, заедно с прескъпите турски дрехи и заминах в чужбина. И най-вероятно няма да се върна. Защото всичко е от ден до пладне в България, защото всеки плюе и се присъединява към групи във фейсбук, а накрая какво?

Не избягах, избрах да живея.

05.05.2010
Replica

Пустиня

2010-03-17T22:44:00.003+02:00

...и когато сам в пустиня бродиш,
спомни си защо сам тръгна, защо пустинята избра...

Пясъкът, навсякъде под теб гори
И сякаш по пламъци вървиш.
Върви, върви, главата гордо вдигната.
Назад недей поглежда, не се обръщай.

Дюна подир дюна,
слънцето обагря всичко във червено
и ето нощ отново е,
и ето студ отново е.

Сам войнът продължава да върви
През студ, през пек, през отчаяние дори.
Не мисли той за нищо друго, единствено
За туй, зарад що дома си далеч остави.

(Нищо няма тук за теб, само смърт,
И пек. Ни сянка, ни вода,
Обречен си по пътя сам ти
Да вървиш.)

Пясъкът, навсякъде под теб гори
И сякаш по пламъци вървиш.
Върви, върви, главата гордо вдигната.
Назад недей поглежда, не се обръщай.

Помни зарад що си тръгнал, през пустини
И през пек.
Пони зарад що си се обрекал сам да бъдеш
Навек.

И не забравяй туй, що те по
Пътя води.
Назад недей поглежда, не се обръщай.
Главата гордо вдигната, върви, върви.

...и когато понечиш назад да се обърнеш, помни – пътят е един.

15.03.2010
Replica

П.П.: Наскоро бях помолена да напиша текст за Fallen to Ruin. Първи опит в текстописането, темата е абсолютно случайно избрана и символична. Частите в удебелен шрифт са в удебелен шрифт с причина... надявам се скоро да разберете каква.

Нощна пеперуда

2009-12-18T00:25:00.001+02:00

Така съм създадена –
да обичам.
Така съм създадена –
да горя

и със своя пламък да привличам.

Така си ти създаден –
да си винаги привлечен;
Като пеперуда нощна към
мен да се стремиш.

И някой ден, когато ме достигнеш, в мойте пламъци да изгориш.

17.12.2009
Replica

"And then one day, when..."

2009-11-14T10:40:00.001+02:00

"And then one day, when you're like 90, you will tell your grandchildren how you were, this one time, a part of Tony's drum set..."

Най-добрия концерт, EVER. 'Nuff said.

Сетлист:
Everything Fades To Gray (Instrumental)
Flag In The Ground
Paid in Full
Caleb
The Last Amazing Grays
FullMoon/Total Eclipse of the Heart/FullMoon
As If The World Wasn't Ending
8th Commandment
Last Drop Falls
White Pearl, Black Oceans...
Juliet
The Cage
Drum Game
In Black and White
Don't Say a Word
Vodka
Everything Fades to Gray

Да, да, ЦЯЛАТА White Pearl, Black Oceans. И Last Drop Falls... и Juliet...
Обичам Соната!

14.11.2009
Sonata-loving, voiceless, intoxicated and wanting to see them once more on this tour Replica

Motten ins Licht

2009-10-15T11:18:00.003+03:00

She was so beautiful, asleep next to me.
I haven't thought of her for a lifetime, or two. Why now?
'I love you', she whispers...

I woke up with tears streaming down my face.
She was so beautiful, asleep next to me. She was mine.

My child was laughing in the other room. I looked at my watch, it was well past midnight. I walked to her room, peering in the darkness at my baby. She should be sleeping... and Lilith... Lilith shouldn't be here.
Not tonight.
Not ever.
Not near me.

I sat next to the little bed and watched as my baby laughed while the woman I loved played with her. My mind slowly drifted to lifetimes ago, when I first met her.

She was so beautiful, smiling at me.

It was long ago, before we both took human forms. No one remembered us by now.

A slight breeze brushed my face and I knew she was here. She was here… Lilith shouldn't be here.
Not tonight.
Not ever.
Not near me.

'Was it in the last life or the one before?', I asked, my eyes glaring at the empty darkness before me.
'Was what in the last life or the one before?', she asked. Her voice was different, human. But I could never mistake that undertone it held.
'When we met.'

Silence.
I wanted to look. I had to stop myself from looking at her.

'You haven't changed, Samael. Look at me. I know you want to.'
My head turned. I closed my eyes.
She laughed.
'I will not, Lilith. You let me fall.'
I could feel her coming closer. I felt her breath on my cheek.
Her hands on my shoulders.
'You wanted to.'
'I love you.', I whispered, like a fool.
'Forever?'
'Forever...'
'Don't say that.', she said, laughing.
'Why not?'
'You know why.'

11.10.2009
Tanzende bis zum Morgengrauen Replica

Sarcasm, Irony & House

2009-09-22T12:02:00.004+03:00

Е, дойде му времето и на новият сезон на Хаус най-сетне. Двучасов епизод. Яко. Два часа ирония и сарказъм. Как да не го обичаш тоя човек и как да не искаш той да те лекува? (риторичен въпрос, ако някой ми отговори, ще го убия... агресивна съм...)

Та, гледам си аз новия епизод, радвам се на щуротиите, иронията и сарказма му и в един момент, незнайно откъде, ме осени, че всъщност Хаус е събирателен образ на човешката природа. (Да, да... пак са ме хванали настроения за размисли.)
Знам, че някои от вас ще отрекат да се сравняват с Хаус, защото той е цинично надрусано копеле, само дето (както казах в спор на тема Хаус преди няколко дни) той има повече връзка с реалността отколкото 90% от хората. Реплики от типа на на "Everybody lies" го доказват. Хаус вижда света и човешката природа съвсем ясно, знае, че всеки лъже за нещо, като от това everybody не изключва и себе си. И наистина, замислете се, всеки лъже - за пари, за любов, за да мине по-бързо в магазина, за да седне на по-хубаво място в ресторанта... за какво ли не. А колко си го признават?

Да си го призная, когато за първи път гледах Хаус и чух репликата, наум твърдо отрекох аз някога да съм лъгала. Пример как хората отричат какво са всъщност. (Обичам да прилагам психология върху себе си, кара ме да се чувствам като шизофреник.) Честно казано, трябва много да ти стиска, за да си признаеш, че лъжеш. Редовно. За различни неща. Премълчаваш. Преиначаваш. Все тая. Everybody lies.

Освен това, че осъзнава простата истина, че всеки лъже и не трябва да се доверяваме 100% на никого докато не се уверим в думите му, Хаус се е скрил удобно зад стени от сарказъм и ирония и се държи като задник, отблъсквайки всички. Създавайки впечатлението, че не се нуждае от никой. Истината е, че всъщност се нуждае от някого.
Истината е, че всички се нуждаем от някого. И на много от нас не им стиска да си го признаят. Повечето предпочитат да се скрият зад стени от сарказъм, неуважение, обиди... а жалкото е, че за разлика от Хаус, ние не го осъзнаваме. Отричаме. Обиждаме. Егоисти сме. Не мислим.

Може би викодина е начина на Хаус да избяга от себе си, въпреки че многократно е твърдял, че го пие защото го боли крака. Хаус е пристрастен, но от друга страна, "Всеки друса. Наркотици, алкохол, любов, самота, спомени, надежди, религия, Его, чувства, липсата на чувства, промяна, стабилност, работа, спорт, секс. Всеки друса. Няма значение какво. Щом ти трябва, щом имаш нужда от него. Значи друсаш. Щом си зависим. Значи друсаш. Не се обиждай. И ти го знаеш. Просто си го признай. Всеки друса."*

И какво се оказва накрая?
Повечето от познатите и приятелите ми седят и гледат Хаус в захлас, мислейки си какъв задник е, как друса викодин, как бяга от Къди, как унижава Тринайсет и Тауб, как отблъсква Уилсън... без да се замислят колко много те самите приличат на Хаус... колко много всички хора СА като Хаус...

*Снежанка и 7-те бонбона

24.09.2009
Replica, The Rocking Devil

П.П.: Ако някой има нещо да каже или иска да поспорим, моля оставете коментар.

In English

The Finland Diary

2009-08-10T12:49:00.004+03:00

FINLAAAAND! WE'RE HERE TO... UGH... UGH... APOLOGIZE!

So here I am, back from FINLAAAND, safe and sound. I survived the flights, the waiting, THE meeting with my beloved Poets, the drinking with Joni and everything else there was to survive. And it wasn't as cold as people say it is, actually.
A lot of firsts were involved in that trip: my first flight, my first trip to Finland, my first holiday alone, my first meeting with Alev in real life, my first meeting with a band I really love, my first promised interview, my first meeting with Joni from rain diary... and a lot of other firsts I can't recall right now. Truth is, I tried to keep a diary of everything that happened during those days in Helsinki, but I think a lot got lost in the emotions and memories. My pics are still dwelling on my camera, since my laptop is sick and had to go to the doctor, but I promise they will be up as soon as possible.
I'll keep it brief, though I wanted to make a really long entry and describe every minute of how it all went, but instead I will just write a bit about the days we met Poets of the Fall and Joni from rain diary. The first one happened on Sunday, the second on Monday.
I think I had an emotional overdose the moment Marko walked in Carousel cafe with Tiia, Kapu and a tad later Jari. I could barely believe I am actually seeing these guys, that had such an impact on my life. You can only guess what was going on in my head the moment Marko looked at me and asked with a smile on his face if the place next to me is free. Hell, I'd take the chance of one of the two most gorgeous men to sit next to me any time. I'd kill for it.
Thing is, I didn't even flinch when he asked 'Is that place there free?' Maybe it was emotional overload from all the waiting and anticipation I had for this meeting, or maybe it was because I forced myself to be as cool as possible and not freak out in front of the guys and scare them away. Whichever it was, I'm glad I didn't go all hysterical.
'You were probably overwhelmed. I would be,' Stef said. Indeed I was overwhelmed, but more with the chance to be asked by him where I'm from, to see him draw and all the other little things that happened that I do not recall and maybe nevere will recall.

'It's the little things, little things, little things that make the world...'

Indeed a lot of little things made that day unforgettable. I have to say a very huge and special thank you first to the guys for being such sweethearts, to Kapu and Jari in particular for taking such a great interest in my poster and signing it. Same goes for Jaska and Marko, not only for signing it, but also for making me feel special in a way with that promised interview. I really hope they liked that little special gift that I had to give them.
Then huge thanks to Tiia for being so thoughtful and bringing those posters and taking all those gorgeous pictures... especially the so-longed-for December pic. I love you, Tiia. ^^
Last, but not least, thanks to Stef for making this possible for me and everyone else who made that week in Helsinki the best time of my life so far. I love you all, guys, famous or not. ;)

The next chapter of my Finland trip was the meet with Joni.
I never even imagined that some day I will be at this really cool bar (Loose, just for the record), drinking beers with Joni, listening to songs that probably only they and a selected few have ever heard. And yet, there I was, with the Hoegaarden glass in front of me, sipping from it, with Joni next to me, listening to By The Water and In Silence. A huge honor for me, to trust me with hearing the raw mix of the songs. <3 We also had a talk on the band's future and I made a promise to throw a good word for them here and there, and though drunk, I will keep that promise, darlings. It was a real pleasure to meet you, get drunk with you and share all that time and beer. Thank you.

All in all, this trip was really the best time of my life so far. I met up with one of my greatest influences ever, met up with Joni, with lots of far away friends, made lots of new ones... I will never forget all you did for me during that week, guys. I love you all and I hope that we can do this again some time soon.

10.08.2009
Poets-loving, reminiscent, wanting to be in bar Loose with Joni again Replica

[if]

2009-07-27T22:06:00.002+03:00

Don’t go away tonight,
please stay.
And if you have to go,
don’t come in my dreams.
And if you have to come,
don’t smile at me.
And if you have to smile,
don’t kiss me.
And if you have to kiss,
don’t say you love me.
And if you have that to say,
don’t go away tonight,

please stay...

12.07.2009
Replica

P.S.: We both know the feeling, don't we?

Sleepless, Dreamless

2009-06-18T22:25:00.004+03:00

Here I lie
sleepless,
dreamless.
There you were again
sleepless,
dreamless.

I want to dream again,
but you said 'be
sleepless,
dreamless.'
I trust you, blind,
sleepless,
dreamless.

Silently you made me
sleepless,
dreamless.
But I learned not to be
sleepless,
dreamless.

For years I walked
sleepless,
dreamless.
Then I learned –
sleepless,
dreamless,
through life you can't go.

Let you be the
sleepless,
dreamless,
disembodied
you.

Let me be the
sleepless,
dreaming,
embodied
me.

19.06.2009
Replica

Midnight Sonata

2009-06-09T01:12:00.003+03:00

It's midnight. Again.
I can't sleep. Again.
And I was thinking I just put my sleeping habits in order.
I guess I was fooling myself. Again.
I've had this urge recently to watch some old movies, go back to my childhood memories, to my happy place, to my Neverland and just live in it for a night. But all the social networks and the "benefits" mankind created for itself dragged me out of there. Forcefully. Brutally.
They washed my fairy dust off me and I can no longer fly.
They locked my shadow in the cupboard and I'm sad.
I was looking at Kay's facebook right about a minute ago and was thinking how people like to display their love. I was thinking how much I wish you were here tonight and not so far away. Right now, I feel like screaming at the world for being such a messy place. I feel like screaming at all the people and their norms and moralities (or rather lack of them). I feel like screaming at all the happy people out there. Just because holding the pillow is not the same as holding you. And I don't get to see you soon. Because the world sucks.
If I close my eyes now, I might fly back to Neverland. I will see myself as a kid, with my favorite yellow dress, running in the over-my-head grass, playing in the ruins of the old house, lipsyncing misheard lyrics to 90s dance hits and making up dance routines on the stairs of the once-restaurant. I might fly to a place where kids grew up as kids and not as some cheap copies of the world's "stars".
I saw this guy today, he had a shirt that said FUCK BARBIE. And I really loved that shirt. Because Barbie is way too unreal and it show exactly how fucked up our "perfect" society is. I don't even want to get started on that topic, actually. This post was meant as a lament to times I wish for today's kids to have. Times they will never have.
Like I said, I'm watching old movies these days. One of the last ones I saw that impressed me was Wild Orchid, with Mickey Rourke. Damn, why don't they make more movies like that one? It was so beautiful in its simplicity, I could watch it every minute of my life and never get enough of it. It was so erotic in a very romantic way. It had sex scenes, but not the vulgar display of a man and a woman wildly fucking, but the sensual sex, that seems long forgotten. The 'making love' thing...
That movie got me thinking how much is lost to this generation. How much great art will never be appreciated because kids now are blinded from birth. How much kids aren't kids anymore the moment they get out of the womb and cry with the first breath of air. How they don't realize it and believe it's cool to be a grown up.
Well, it's not. It really isn't.
Only recently it occured to me that I'm already 20, almost 21. I'm a grown up now. I take care of myself. I have a job. I buy stuff. To get a better job. I STRIVE to live. I wish I could go out in my favorite yellow dress again and be careless in the over-my-head grass. Then I would come home to mom and dad and they'd send me to the bathroom because I was all muddy.
But that times are long gone.

What is sad is not that they are gone for me. It's sad they will never come for kids today.
Because games outside is now replaced with videogames.
Because playing hide and seek is now replaced my skype and facebook.

I also just saw Pocahontas. Both parts. Damn, that girl is a bitch. And, sadly, these are the role models for the kids. Bitches. Fake Barbies. How sad...
We have been talking a lot with dad recently on how fucked up the world is becoming with every day and I'm starting to think that for whatever reason the Mayan calendar ends with 2012, it's for good. As much as I hate to consider I might actually have 2 and a half years more to live, I don't want to live in a world where values are long forgotten. I don't want Earth to turn into Libria.

Excuse my troubled random mind, it longs for a much-needed rest.
Excuse my gloomy desperate thoughts, it's just how I see the world with my own two eyes.
Excuse me for being such a helpless dreamer, it's just that I'm too fond of Peter Pan tonight.
Excuse me for being so romantic, it's supposed to be a crime, I think?
Excuse me for being so lonely and loving, it's just who I am...

09.06.2009
Replica

I'm Drinking To Remember

2009-06-05T20:50:00.003+03:00

I'm drinking to remember,
I'm drinking to forget.
Cheers to thee, who left.

My vision blurred,
my knees weak,
I was walking to thee.

Opiate in my blood,
opiate in my thought,
I was drinking to forget.

Forsook we were, from start
Me – to drink to remember,
You – to be the one who left.

05.06.2009
Replica

Seasons of Life

2009-05-17T01:39:00.003+03:00

Winter

I saw you walking outside in the snow, in the cold. Hands in your pocket, stooping. Scarf tightly around your neck. The cold made your cheeks red. Your thick coat makes me think of armour.
Armour around that fragile being you are. Around that fragile someone I know.
You stopped there, under the clock, in the middle of the dark street. Reluctantly you took out a cigarette and lit it, your hand shaking as you brought it up your lips. I watched you while you smoked it and then threw it on the ground stepping on it. People were passing you by, all in their coats, in their armour. All protected by the cold.
You never paid attention to them, until she passed.
She smiled at you, you smiled back.

Spring

I saw you walking outside in the sunlight, gathering as much warmth as you could. Hand in hand with her, smiling.
Your armour was not as hard. Your fragile self was almost exposed to her, to the world.
You stopped there, under the clock, in the middle of the street. You pulled her closer, kissing her, Hollywood style. People were passing you by, all in lighter armour.
Some of them looked at you and smiled, you never paid attention to anyone.
She smiled at you, you smiled back.

Summer

I saw you walking outside in the heat, the sun burning brightly over your head. Hand in hand with her, smiling. Spreading the rays of love.
Your armour was gone. Your fragile self exposed to her, to the world.
You stopped there, under the clock, in the middle of the street. You pulled her closer, kissing her, Hollywood style. People were passing you by, no one with armour.
All of them looked at you and smiled, you never paid attention to anyone.
She smiled at you, you smiled back.

Fall

I saw you walking outside in the falling leaves, the rain dripping down your hair. Hands in your pockets, she was walking beside you.
Your armour, you were slowly building it up again. You were protecting your fragile self again, from her, from the world.
You stopped there, under the clock, in the middle of the street. You looked at her, but did no more. People were passing you by, slowly building up their armour too.
They never looked at you, you couldn’t take your eyes off them.
She didn’t smile, you didn’t smile back.

Winter

I saw you walking outside in the snow, in the cold. Hands in your pocket, stooping. Scarf tightly around your neck. The cold made your cheeks red. Your thick coat makes me think of armour.
Armour around that fragile being you are. Around that fragile someone I know.
You stopped there, under the clock, in the middle of the dark street. Reluctantly you took out a cigarette and lit it, your hand shaking as you brought it up your lips. I watched you while you smoked it and then threw it on the ground stepping on it. People were passing you by, all in their coats, in their armour. All protected by the cold.
They never paid attention to you, you never paid attention to them.
She was gone, leaving you in the cold.

04.05.2009
Replica

Old Loves die hard...

2009-05-07T00:56:00.002+03:00

6-ти май. Масово познат на народа като Гергьовден. За мен този ден има малко по-специално значение, което не е свързано с нито един от много Гошовци, които познавам. На този ден преди точно година най-голямата ми мечта стана реалност - Sonata Arctica свириха в България, а аз бях там, на първи ред, пред Тони, с приятели около себе си и чух Replica.
Трябва да си призная, че 6-ти май 2008 е ден, който ще помня още дълго време. Не мисля, че от тогава досега, а и преди това, съм се чувствала по-щастлива и цяла. Думите са слаби да изразят колко много обичам точно тези шестима фини...

Гледайки отново концерта от Каварна, се замислих как пътувайки към Варна 2 дни преди концерта, аз слушах Poets of the Fall, а не Соната. Замислих се как буквално ги бях отписала и въртях само Поетите. А после как бях отписала Поетите и бях зациклила на Eluveitie.
Истината е, че независимо какво казва last.fm-а ми, независимо с каква мелодия звъни телефона ми, какъв уолпейпър имам на лаптопа, телефона и плейъра си, какво нося на врата си, какво имам татуирано на пръста си, Sonata Arctica винаги са били и винаги ще бъдат номер 1 за мен.

Ilman teitä olen ei mitään...

Replica

Evocation I: The Arcane Dominion

2009-04-03T23:17:00.005+03:00

Дададададададада!
ДА!
Новият акустичен албум на прекрасната швейцарска фолк метъл група Eluveitie е онлайн от близо 24 часа. 8 дни преди официалния релийс на албума (по-късно релийс дата беше отложена за 17-ти април), господата и госпожиците от групата ме изненадаха приятно с качването на ЦЕЛИЯ албум на официалния myspace на групата. Придружен от един малък гайд (по-долу), смея да твърдя, че това е един страхотен албум, който надмина всякакви очаквания.
Смело заявявам, че пичовете не спират да ме изненадват и остават една от най-добрите групи, които са ми попадали в последните години.

Evocation I: The Arcane Dominion Track List:
01. Sacrapos - At First Glance
feat. A.A. Nemtheanga (PRIMORDIAL) on voice
02. Brictom
03. A Girls Oath
04. The Arcane Dominion
feat. Oli S. Tyr (FAUN) on long-necked lute
05. Within The Grove
feat. Fredy Schnyder (NUCLEUS TORN) on hammered dulcimer
feat. Mina The Fiddler (ex-BRANA) on 5-stringed viola
06. The Cauldron Of Renascence
07. Nata
feat. A.A. Nemtheanga (PRIMORDIAL) on additional vocals
08. Omnos
09. Carnutian Forest
10. Dessumiis Luge
11. Gobanno
feat. Sarah Wauquiez (SCHELLMERY, ex-ELUVEITIE)
feat. Fredy Schnyder (NUCLEUS TORN) on hammered dulcimer
feat. Mina The Fiddler (ex-BRANA) on 5-stringed viola
12. Voveso In Mori
13. Memento
14. Ne Regv Na
15. Sacrapos - The Disparaging Last Gaze

Персонално ревю песен по песен:

1. Sacrapos - At First Glance

Обикновенно интротата на албумите рядко имат връзка с останалата част от албума. Това интро обаче е просто перфектното интро към един магичен албум.
Представете си една река, която трябва да прекосите. Sacrapos е плитчината в началото, която постепенно преминава в дълбоките води.
Освен всичко това, метафората, която са използвали в текста на песента е просто невероятна.

2. Brictom

Жеско проклятие... ама сме злобнички!
Все още не мога да асимилирам, че това е всъщност проклятие. Единственото, което искам да направя когато чуя песента е да отида насред някоя дива гора, да си запаля огън и да танцувам около него.
Очевидно и целта на групата е била да докарат такова чувство, затова поздравления за успеха! ;)

3. A Girl's Oath

Донякъде продължение на Brictom, това звучи повече като заклинание отколкото самата Brictom. Идеалния завършек на едно проклятие. :Р

4. The Arcane Dominion

Както Кригел се изрази, песен за медитация. Лично за мен това, заедно с Nata, е най-доброто от албума и се надявам също да я чуя на живо.
Има толкова много пластове в тази песен, че все още не съм открила всичките.
Хората, които медитират вероятно ще разберат най-добре какво имам предвид.

5. Within the Grove

Много подходящо сложен веднага след The Arcane Dominion, този инструментал ми допадна. Определено помага след като изцяло си се потопил в предишната песен.

6. The Cauldron or Renescence

Както моного хора вече се оплакаха, песента е прекалено кратка. Тъкмо успяваш да се потопиш в атмосферата й и тя свършва. А е енергична и изключително лека за слушане.

7. Nata

Кой каза, че дуетите между мъже звучат гейски?!
Песента звучи като заклинание повече отколкото като "любовна песен". Определено си струва да се чуе, потапя те в агонията на лирическия герой и те кара да осъзнаеш, че, цитирайки Кригел, shit happened already back in the early days of ancient world.

8. Omnos

Това беше първата официално пусната песен от албума. Изчетох много положителни и още повече отрицателни мнения и предположения за албума от нея - Елвейти са се продали; Елвейти са зарязали метъла...
Хората не могат да приемат когато някоя група реши да прави нещо различно.
Лично аз бях изключително впечатлена от песента, а и от доста познатата тематика на текста също. Липсата на типичните за Кригел вокали допринесе песента да ме впечатли още повече. Абсолютно нищо против вокалите на Кригел, не ме разбирайте погрешно, просто някак си акустичен албум и дет вокали не ми се вписват.

9. Carnutian Forest

От клиповете на сайта на Nuclear Blast тази песен звучеше много обещаващо. След като преслушат албума си дадох сметка, че всъщност не е чак толкова добра. Сори дудес...

10. Dessumiis Luge

Pissed off Gaulish women FTW!, както каза Ана. Проклятие, отправяно към римските войници по време на войната с тях, което според мен са успели да направят в една изключително буквално плашеща и адски силна песен. Определено една от любимите ми песни на групата.

11. Gobanno

Интрументалите в албуми обикновенно ме нервират ужасно много, не знам защо. Този не прави изключение, макар да не е напълно чист инструментал. Струва ми се някак еднообразен.
Може би единствената песен от албума, която не ми допадна още от началото.

12. Voveso in Mori

Когато я слушах за първи път първите трийсетина секунди ми напомниха на някое парче на алтърнатив рок банда. След включването на Ана песента буквално ме погълна. За мен, това е едно изключително парче със страшно много атмосфера. Всеки път когато слушам песента имам чувството, че чрез нея Елвейти отправят предизвикателство към слушателя да се остави изцяло в техни ръце, те да му покажат света, те да го водят през него.

13. Memento

Memento определено звучи някак закачливо и енергично. Нямам търпение да я чуя на живо.
Един от малкото инструментали на която и да е група, който ми допада.

14. Ne Regv Na

Не ме питайте защо, но интрото на тази песен ми напомни адски много на Karu на Sentenced.
Също песен, която създава страхотна атмосфера. Адски емоционална, някак меланхолична, определено невероятна песен. Инструментите са възможно най-малко, акцента е върху вокалите... давам заявка да я чуя на живо някой ден скоро.

15. Sacrapos - The Disparaging Last Gaze

Използвам на интро и аутро, според мен един страхотен инструментал, който да въведе и изведе от магията на албума.

Като цяло, ако трябва да дам оценка на албума, по десетобалната система, от мен получават 9.5. Наистина албум, който можеш да си пуснеш и, както каза Йонне Ярвела от Korpiklaani, да се отпуснеш с чаша вино в ръка. Бих добавила и един огън към картинката, както и една гора.

А ето и въпросният гайд, за който споменах по горе:

1. Sacrapos - At First Glance

ANNA: I wrote the melody for Sacrapos ages ago, it was actually part of the first material we had for Evocation. When we decided to use it as the Intro of the CD we came up with the idea to use it as an Outro too, making the intro minimalistic and dark and the outro bombastic (30'000 violin tracks and such ;-)). It's a good introduction to the CD because of it's dark, cheerless atmosphere, which was one of the main concepts concerning the sound and vibe of Evocation.

In search of a title for it I came across the ancient gaulish word "Sacrapos", which appealed to me merely because of it's sound and turned out to be the perfect word due to it's meaning: “Evil glance appearing to be holy”

Not only does it fit to the song, but is the word itself very interesting. It describes a feature of human behaviour in one word which doesn't exist in an other language even though this decisive attitude is in no way a rarity.
So once I had found such a fitting title I really wanted to write lyrics to it, something like a story describing Sacrapos. Initially there was no intention of actually recording any vocals for it, but when Alan Nemtheanga from Primordial had given his definite "yes" to contribute to “Evocation I” it seemed like a good idea to have him speak the text.

2. Brictom

CHRIGEL: Lyrically this track is the first one of diverse songs in the same line - it’s an ancient Gaulish text of magic, actually a cursing.
Well, this particular one is a bit special, since the text is a “bnanom brictom” - a female magical curse.
It’s probably noteworthy that the lyrics consist of an original ancient Gaulish text. Same like all others on this album (except for “Sacrapos”, “Omnos” and “Voveso in mori”) - which is part of the concept behind “Evocation”. So, these texts are between 1600 - 2100 years old! They were discovered through diverse archaeological excavations during the last two centuries. Such texts were usually inscribed in small zinc plates, pottery (such as plates, disks or bowls) or tiles.
But back to the topic of cursing: This song here contains a so called “bnanom brictom”, which simply means “the magic of women”... which doesn’t mean that kind of female “magic” that sometimes turns our men’s heads, of course, but more a “magic/spelling practised by women”.
Interestingly “bnanom brictom” became a fixed expression in the Celtic languages and survived until the middle ages. In it’s old-irish version (“brichtu ban”) it appears again, for example, in the famous poem dating from the 8th century AD: “St. Patrick's breastplate”.
Musically this song is rooted in the fashion of traditional breton folkmusic - even if the song is actually not a traditional, but written by Jonathan Shorland (a welsh bagpipe player), Anna and myself. The music reflects the lyrics well, I think - not because it’s kinda “murky” (for it’s not ;)), but because of its archly character, which is typical for traditional breton dancing music.

3. A Girl's Oath

CHRIGEL: Musically as well as lyrically this track pursues the “female spell” of “brictom”. Together the lyrics of both tracks give one coherent text.
Remarkable is Anna’s performance here, I think. Gaulish is actually a dead language, which died out in the middle ages. All we have today are scientifical reconstructions of it, which means that we’re doing pretty well in written Gaulish, but science is still in the dark about many aspects of the pronunciation of the Gaulish language.
Anna invested a lot in a pronunciation as realistic as possible and also worked together with diverse scientists (celtologues/language academic).

4. The Arcane Dominion

ANNA: A basic traditional tune, actually the first song we created for Evocation. It's somehow mystical/dark, but also shows a quite indifferent attitude. It seems easy to listen to at first, but there's a lot of "not so obvious" timbres and voices to be discovered making the song quite interesting in my opinion.

CHRIGEL: I totally agree with Anna. The melody is a traditional breton tune again, by the way - an “an dro” (a particular form of breton dancing tune). So it again has this typical repetitive, almost meditative and ruminant magical character. The short lyrics are again taken from an ancient Gaulish inscription and are again of mythological and magical nature.

In particular I’d like to mention our second guest musician on this album: Oli S. Tyr from the well-known German medieval/folk band Faun. He contributed a beautiful and enchanting line on the long-necked lute to this track.

5. Within the Grove

CHRIGEL: Again a Celtic traditional tune - one of my favourites. Here again we had two fine guest musicians on board: Mina The Fiddler, formerly playing with the experimental folk band Branâ Keternâ, contributing 5-stringed viola in this song. And Fredy Schnyder from the genius experimental black metal/avant-garde act Nucleus Torn (Prophecies Productions), playing the hammered dulcimer in this track.

6. The Cauldron of Renascence

CHRIGEL: A pretty aggressive whistle tune in a way. I wrote this tune closely to the fashion of traditional Irish reels. Really love the speed and harsh ribaldry of that kind of tunes.
This is - besides a short, spoken text (from the same inscription as the lyrics in “The arcane dominion” are taken of) - an instrumental track again. But conceptionally it takes up a topic of Celtic mythology: The cauldron of renascence. This is a mythological image appearing in diverse Celtic cultures all over the once Celtic areas. Probably the most known example is the illustration of it at the “Gundestrup cauldron”, found in today's Denmark.
The “cauldron of renascence” is an immense kettle into which men that fell (or got injured) on a battlefield were thrown by a huge, mythological creature. After being “cooked” in that magical cauldron, those men recovered and got back to life again.

7. Nata

CHRIGEL: Again the lyrics consist of an original ancient gaulish text - kind of a spell again. But this time this is not a curse, but more something like a desperate “love-song”. The author of the text was obviously in love with a young and pretty Gaulish girl... which was unfortunately already engaged. Shit happened already back in the early days of ancient world! ;)

In this song we again have the honour and pleasure of having an illustrious guest musician: Again Alan Nemtheanga from Primordial performs his vocal art here. I kinda sing this song in a duet with Alan. The song is kept closely to the Irish tradition of “Sean-nós”; a particular Celtic singing tradition which roots in bardic singing/story-telling.
Yet, the vocals might sound pretty “rough” in this song. The aim wasn’t to perform clean and perfectly neat vocals, but to express the desperation and the strong emotions these ancient Gaulish lyrics emit.

8. Omnos

ANNA: This was probably the song I could relate to most (apart from “Voveso in mori”) because we have an exact translation of the lyrics. It took a long time until it felt right and I knew what way to sing since the topic is of rather cruel nature. It's about a girl and a wolf... the girl wanting to sing songs and pick flowers with him and the wolf on the other hand wanting to play "bad wolf games" and "hunt the flower of her youth". I think it's quite obvious what one would interpret out of these words...
It was one of the last songs Chrigel wrote and I was quite surprised when he sent it to me at about 3 o’clock in the morning (two days before starting recording sessions in the studio :)). He wasn't even sure if he was going to come up with another song, but there it was... ironically one of the best songs on “Evocation I” when not even the best, in my opinion.

9. Carnutian Forest

CHRIGEL: Again a set of Celtic tunes, the first one of being a traditional Irish tune, the second one being written by myself. Both tunes aren’t too dark or melancholic, but they create a nice mystical atmosphere, as it fits to the title of the track.
The “carnutian forest” doesn’t only exist in the famous “Asterix & Obelix” comics, but it was a real existing forest in the territory of the gaulish tribe of the Carnutes (which was located in todays France / Bourgogne). The carnutian forest was an important one since the druids of all Gaulish tribes held a meeting once a year within that forest. Those meetings were mostly of socio-political nature.

10. Dessumiis luge

ANNA: This is what we call a weird song. The music is really adjusted to the lyrical concept, which is basically a really dark curse. The lyrics date from the time of the Gaulish war and directs against Roman leaders. In the speaking parts you hear many Roman names, being the "victims" of the curse. Maybe not exactly a song you could listen to all the time, but made for saving it up for special moments...

CHRIGEL: Yes, agree with Anna! When I first heard the song (written by Anna & Meri), I though: “Damn, this is strange as hell!” But I was also really cool. To me this is really a “musical incarnation” of a curse!

11. Gobanno

CHRIGEL: Again a (more or less) instrumental set of traditional Celtic tunes. I love this tune, this track for it’s mystical charisma.
Conceptionally/lyrically this track is also presenting an ancient Gaulish text - found in Berne/Switzerland. This time not a magical or cursing text, but simply the introduction of a (eventually mythological) person: The smith of Berne.
In this track, we had again the pleasure of two guest musicians joining in: Again Fredy Schnyder (Nucleus Torn) on the hammered dulcimer, Mina The Fiddler on the 5-stringed viola and last but not least Sarah Wauquiez on the Zugerörgeli (Helvetic accordion): Our former Hurdy-gurdy (and whatever) player and Anna’s predecessor, now playing in the swiss folk/medieval band Schellmerÿ.

12. Voveso in mori

ANNA: The concept of this song is sorrow and dark emotions, which should explain the slow depressed atmosphere of the music. I especially tried to work on underlining the sad musical features with my vocals, which I think worked out very well. What I learnt recording this CD is, that creating the perfect feeling with your voice is much harder than singing "good or bad", meaning in tune, powerful, etc.
The instrumentation is very minimal (compared to most other songs), it's basically a guitar song and it was my idea from the beginning on to keep the folk instruments in the background and only accent the guitars, nothing more.

13. Memento

CHRIGEL: A set of tunes - rooting in the scottish and galician piping tradition on one hand, yet also coquetting a bit with typical medieval dancing music. The tunes were written by our new bagpipe player Päde (who is a great bagpipe player with long years of experience in traditional scottish piping); one part of the tune was written by the famous folk musician Efren Lopez (L’Ham de foc). I really love the song for its energy! Looking forward to play that one live!

14. Ne Regv Na

CHRIGEL: The last song of the album - and a very melancholic, emotional song. In the verses the music is pretty simple (not many instruments playing) and “silent”, to focus on expressive and emotional vocals of Anna.
The lyrics - again an ancient Gaulish text - are of magical and mythological nature. The title, a line of the lyrics by the way, means: “Not hunger I do offer you”

15. Sacrapos - The Disparaging Last Gaze

CHRIGEL: Well, as Anna already mentioned, the reprise of “Sacrapos”, serving as the outro of the album. The same idea behind the song, “the disparaging last gaze” gets by without any lyrics, having just the music expressing this dark aspect of the human character.
And so this track turned out very dark indeed. The music unfurls into an dramatic orchestration until it suddenly interrupts at it’s climax.
I really like it a lot. This track was written by Anna and Meri and I think, they did really well in setting the meaning of “sacrapos” into music and creating it’s dark atmosphere.

Оригинала тук.

Evocating Replica

7 Minutes of Life

2009-04-03T02:07:00.001+03:00

00:44

Last chords of a song, a cigarette in my hand, a lighter in my pocket. I head out to smoke it, to marvel at the city at midnight.
I open the door and the cold air outside embraces me, like a mother embraces a child.
The cigarette is between my lips, my hand reaches for the lighter.
A click.
Light.
Fire.
Beauty.
I inhale the poison.

Leaning on the parapet of the balcony, I stare in the artificially lit city. Silence…
No music.
Just my breath.
And the quiet sound of fire devouring the dry tobacco.
Silence…

00:45

The night is still young.
I listen to the silence. I hear the gentle hum of the supposedly asleep city.
Crushing me.
Filling my ears.
Making me want to scream.
I hear the city inhale and exhale evenly, lazily, sleepily.
The silence crushing me.

A lone car passes on the street, no music from it, the driver yawning and eagerly stepping on the gas pedal to get home faster.
A lone drunk man passes on the side walk beside the car, not talking to himself, not listening to music. Just drunk. Music playing in his head…
I wonder is he looking for his home…
(Like me.)
Or is he going away from it?
Could you call a vicious place like this your inviolate home?

00:46

Thinking of home, I though about you again.
About how you used to hold me at night.
About how I used to hold you at night.
About how we used to hold each other.
But you’re gone, you left.

00:47

I look up to the stars, the only ones who will witness the agony of an already agonizing soul.
Hey, little one, can you tell me which way is home?

00:48

I inhale more of the poison in my hand.
It feels good to have it in my system. It takes my mind off you.
It puts my mind on you.
I miss you.

00:49

I look up at the stars again.
There!
One fell.
I made a wish.

00:50

I did not wish to forget you.
I never wished to forget you.
I want to always remember you.
Because you are and you will always be a part of me.
Life and Death.

I wish to find my home.
I wish it happened for once.
I wish to have the one I want.

00:51

Last inhale of poison.
7 minutes have gone so fast.
I hold this one for longer.
I give it time to enter every corner of my lungs, every corner of me.
Because it might be my last.
I made a promise.
I will keep it.
At least until the next time I ponder on Life in 7 minutes.

03.04.2009
Replica

X-Men Origins: Wolverine

2009-04-02T19:12:00.002+03:00

"Last night, a stolen, incomplete and early version of X-Men Origins: Wolverine was posted illegally on a website. It was without many effects, had missing and unedited scenes and temporary sound and music. We immediately contacted the appropriate legal authorities and had it removed. We forensically mark our content so we can identify sources that make it available or download it. The source of the initial leak and any subsequent postings will be prosecuted to the fullest extent of the law – the courts have handed down significant criminal sentences for such acts in the past. The FBI and the MPAA also are actively investigating this crime. We are encouraged by the support of fansites condemning this illegal posting and pointing out that such theft undermines the enormous efforts of the filmmakers and actors, and above all, hurts the fans of the film."

Yes, it did leak.
Yes, it is a "crappy" version of the movie.
Yet fans like me, and I believe I'm not alone out there, downloaded and watched it out of pure curiousity. Seeing the unfinished version of it, with many of the CGI effects missing, with ropes visible, with blue-screen scenes and all that only made me more eager to line up for the first screening in my country. I will go see it in the cinema, even though I disliked a lot of things about it.
I have to say, it was a wonderful, new experience to me, seeing the half-finished movie. The ready product no longer holds that much interest to me, honestly. Seeing this workprint was like being part of the cast and crew for me.
Honestly, I see no point in "condemning this illegal posting". It will happen eventually and I have to say that a lot of people are actually put off by the idea of seeing the unfinished product. I believe seeding will fade quite quickly and before you know it everyone would've forgotten such workprint ever leaked.
Only by seeing the unfinished copy of the movie can I now really appreciate the months of work a movie requires until it comes to us, the humble audience. Call me twisted, but I think we need to see more workprints to really appreciate the whole process of sometimes years for a 2-hour experience...
Quite contrary to what was stated, I think leakage of such unfinished material is what makes us appreciate the filmmakers' efforts to provide us with such wonderful movies.
I'd like to ask every single member of those "condemning" fansites, how many of you own legal copies of the already released X-Men movies?
I do.
How many of you own any comic book ever released from the X-Men series from Marvel?
I do.
And yet I'm not a member of any fansites and I support this leakage.
Stop seeing the half-empty glass and start seeing the half-full glass, people!

Regards,
X-Men Origins: Wolverine-loving Replica.

Ne uostami, ne te carami...

2009-03-19T23:17:00.007+02:00

Струва ми се, че цяла вечност мина откакто бях в блога си, за да пиша за себе си, а не да публикувам поредната (слаба) история или стихотворение.
Напоследък ме е трЕснала Елвейти вълна, та от има-няма два месеца въпросните не са излизали от плейлиста ми. Проблемът се появи като резултат от въпросното зарибяване ме трЕсна и леееека мания да им разгадая текстовете, предвид на това, че не се доверявам на това, което намирам по нета като превод... а някак си не върви да увисна на врата на Кригел, да му примигам влюбено на парцали и да го помоля за превод. Та по този повод - келтски.
И както всяка една моя качествена мания досега, всичко трябва да се проучи предварително. Съответно от три-четири дни буквално не съм излизала от сайтове с тонове информация за Хелветия, Хелветите, езика им, развитието, историята и т.н. Започвам да се чувствам като книжен плъх, но и донякъде вече не се депресирам от Кригел толкова... xD Успях да си изровя и някакъв бейсик курс по езика, та живот и здраве, до седмица-две ще го мина и него.

Освен тези новини се очертава бъдещо пътуване до, иронично, Швейцария... честно казано ми се ходи адски много отново там, наистина е страшно красиво ииии цитирайки г-н Гланцман: Cuonos bê tû sê - immi spakto...
А и определено ми трябва тренировка на немския... макар че немския немски и швейцарския немски се различават доста и ще имаме неразбирателство с господата и госпожиците там. Говорейки си за немския, най-накрая записах курс... време беше... цел: до септември да го говоря както преди 4 години.
Продължавайки темата чужди езици, финския върви стремоглаво нагоре. Голямата ми гордост там е, че успях да прочета съвсем простичък текст от 200 думи и да го разбера напълно. Включително и обърканите им километрични числа, като 365, което на фински е kolmesataakuusikymmentäviisi. O.o Все още продължавам тъпо и упорито да се мъча да го науча сама... цел: до август да водя що-годе граматически правилен разговор.

И освен всичките тези езикови новини, да преминем на творческа вълна.
Сайтът ми, по който работих от известно време с цел упражнение на html (който също уча сама, бтв) е почти готов. Остана да му направя един красив фон и да форматирам текста. Обещавам да ви го покажа като е съвсем готов, ама обещавате да не се смеете на простотата му.

Преди няколко дни получих мейл от Крис Бати (NaNoWriMo), в който имаше линк към Script Frenzy.
Да, правилно се досещате, ще се пише сценарий. И без това имам идеята за един мюзикъл с музика на една група, това е идеалната възможност да завърша сценария, който отлагам толкова. 30 дни, 100 страници. Не ме търсете през Април. :D

Споменавайки Април, освен тоновете рожденни дни, очаквам и Evocation I: The Arcane Dominion. Изцяло акустичен албум, който звучи по-фолкish. Ако съдя по Omnos и семпълите от останалите песни, този албум определено няма да ме разочарова. Още повече Кригел не се дере (толкова). <3

И като за лека нощ, а и в тон с последната тема:

Cu allate, papon sod urege,
eððilo de iantu in cridie.
Vedilumi: cante moi uosta!

Ne, a gnata, ne uostami,
ne te carami. Nec carasumi.
(защото Криги обича розовото xD)

Omnos-loving Replica. <3

Out

2009-03-19T00:25:00.002+02:00

I'm out of my mind for thinking of you
Yet you never were out of my mind.
I tried to keep you out of my mind,
But all I did was to go out of my mind.

What if you were out of my mind,
Just for today?
What if I was not out of my mind,
Just for tomorrow?

If I went out of my mind,
Would you follow me blindly
And go out of my mind?

What if you were out of my mind,
Just for tomorrow?
What if I was not out of my mind,
Just for today?

If you went out of my mind,
I would follow blindly
And go out of my mind.

18.03.2009
Replica

"Ne, a gnata, cante t’ usstami,
ne uostami, ne te carami.
Ne carami, nec carasumi."

Beauty and the Beast

2009-03-15T11:51:00.003+02:00

*will be here, soon I hope*

Dead Poets Society

2009-03-02T14:09:00.002+02:00

"Carpe diem, seize the day boys, make your lives extraordinary."

"Carpe diem. Even if it kills me."

Calling the Rain

2009-02-28T23:21:00.002+02:00

- Какво е да ме обичаш?
Той погледна надолу към локвата пред него. Дъждовните капки докосваха повърхността, за да се слеят с нея и да образуват вълни, които да стигнат до ръба на дупката в асфалта. Беше някак хипнотично. Образът му беше размазан, кален, мрачен. А нейния си оставаше все толкова кристално ясен, чист, искрящ. Той погледна в очите на отражението й и тя се усмихна.
Усети как сърцето му запрепуска в бясен ритъм, като реакция на усмивката й. Усети и остра болка да го пронизва.
Живееше и умираше когато е с нея.
Усети устните й върху своите. Усети сладкото опиянение на целувката... и отровното й действие.
Изпитваше най-върховното удоволствие и най-голямата болка когато е с нея.
- Да те обичам е... като да викам дъжда.
Тя плъзна ръката си в неговата.
Колко пъти тя го беше докосвала нежно в нощта, колко пъти беше отнемала живота му малко по малко? Колко пъти го беше заблуждавала, че му вдъхва живот, когато му го отнемаше? Колко пъти той бе спирал да я обича и колко пъти се връщаше пак? Защото да я обичаш беше като да викаш дъжда – отчаян вик, който можеше да продължи с години, а накрая, когато дъжда дойдеше, всичко се събираше в една въздишка.
Колко пъти си бе тръгвал от нея? Колко пъти тя беше при него, като сянка? Колко пъти той я виждаше навсякъде? Колко пъти се заклеваше никога повече да не й се обажда? И всеки път беше едно и също – защото в нейните прегръдки той се роди, от нейните целувки той порастна, от нейното тяло той стана мъж.
- Да те обичам е... като да заченеш от болка. Да те обичам е като да прегърнеш живота докато изгниваш. Да те обичам е нежно като майчина милувка. Да те обичам е да виждам как ме убиваш. Да те обичам е да усещам как пиеш живота ми. Да те обичам е да те виждам там, където не си. Да те обичам е да не забравям от какво се въздигнах.
Той стъпи в локвата. Образите им се сплетоха в един – наполовина черен, наполовина бял.
И той вдигна глава и закрачи гордо напред, забравяйки да я обича. Защото дъжда беше тук. Защото не трябваше вече да го вика. Защото тя винаги щеше да е там, където и той. Защото тя винаги щеше да се храни от неговия живот.
- Да те обичам е... като да викам дъжда.

"Heed, it's like calling the rain
It's like bearing in pain
Embracing life, decaying in death
Heed, it's like calling the rain
It's like the caress of a mother
Life to go withered, perennial pneuma
I will not forget what I arose from…"

Eluveitie
2008 Slania
11. Calling the Rain

28.02.2009
Replica

In English

За рок музиката, визията и феновете...

2009-02-22T12:26:00.003+02:00

Наскоро гледах Emergency Gate. Малко след концерта им (всъщност изобщо не беше техен, хедлайнери бяха Kreator, а останалите съпорт-банди Eluveitie и Caliban) в България прочетох доста изказвания по отношение на Матиас и визията му. След същия концерт в Чехия и отвратителното поведение на чешките "брутални" метъли, които за пореден път доказаха колко слепи са в музикално отношение, чух, а по-късно и прочетох още мнения по адрес на Матиас. Основната идея на всички тези мнения беше една: недопустимо е вокалът на траш (според мен изобщо не бяха траш, ама както много пъти съм казвала за стилове не споря, понеже не ги оправям така или иначе) група да изглежда както Матиас.
Чудя се какви са тия матрични идеи, които всички метъл и рок фенове имат в главата си... ако си рус със сини очи, значи си тотален лигльо. Ако пееш алтърнатив рок и имаш нежни текстове, значи си лигльо. Ако се обличаш в бяло, а свириш траш значи си лигльо.

Да си метъл означава да гледаш мрачно, да имаш черна коса до петите, поне четири кила вериги и шипове, възможно най-бруталните кубинки, които някога са правени и разбира се, да мразиш всички "позьори". За по-кратко, индивидите, представители на този вид ще наричаме трута.
Позьор (според дефиницията на трутата) са всички онези, като мен, Матиас, Марко и още кой ли не, които слушаме/изпълняваме метъл, но не се обличаме матрично.
Аз питам, какво значение има точно това, че днес съм с розова фланелка? Не слушам по-малко метъл от всички останали. Какво значение има, че Матиас е излезнал облечен в бяло? Музиката, която прави не се е превърнала в лигав поп, нали?

Май доста отдавна сме забравили, че това, което ни обединява е музиката, а не визията. Не виждам защо трябва да се налагат гледни точки и мнения. Нали живеем в свободен свят? Нали и вие не обичате когато някой се опитва да се налага над вас? Не виждам смисъл да бъдем делени на "трута" и "позьори". В крайна сметка, както написа една моя позната, It’s all about that pulsing beat, throbbing and jolting you off your feet. It has passion no words can ever capture, even to the best of one’s ability. It’s so thick, so unifying, you can almost touch it; almost taste it.

22.02.2009
Replica

Let Me Fall...

2009-02-03T23:00:00.003+02:00

Josh Groban - Let Me Fall

Let me fall
Let me climb
There's a moment when fear
And dreams must collide

Someone I am
Is waiting for courage
The one I want
The one I will become
Will catch me

So let me fall
If I must fall
I won't heed your warnings
I won't hear them

Let me fall
If I fall
Though the phoenix may
Or may not rise

I will dance so freely
Holding on to no one
You can hold me only
If you too will fall
Away from all these
Useless fears and chains

Someone I am
Is waiting for my courage
The one I want
The one I will become
Will catch me

So let me fall
If I must fall
I won't heed your warnings
I won't hear

Let me fall
If I fall
There's no reason
To miss this one chance
This perfect moment
Just let me fall

Conqueror

2009-01-19T10:28:00.002+02:00

В последните месец-два се чувствах все едно войнът в мен се е покрил някъде. Нито Kiuas помагаха, нито пък която и да е от така наречените "надъхващи" песни. И сега, когато ми е все тая дали ще се върне или не - ПРАС! - циклейки на Kiuas за трети пореден ден просто усетих как се върна.
Точно заради това си обичам толкова много гадните надути фински паганисти, винаги ми дават точното количество думи и музика, която да разбуди война, ако е позаспал. Сега, повече от всякога откакто прочетох това съм уверена, че ще си получа мейла и вратата към Финландия ще се отвори.

Divine, unscarred and electrified...
Such words of power echo through your mind
Never stop and never break
There's always time to rest in your grave

No time to play around
Move fast or the world will bring you down
Throughout your trials you'll sweat and bleed
But certainly that's how life's meant to be

Conqueror - Your finest hour's still yet to come
Your lucky star is still rising
Seeker - Patience paves the winding road ahead
Somewhere your future is smiling

Pay no heed on to the mindless herd
Their babble is both worthless and absurd
Never will they understand
Your actions, reasons or your master plan

Set your mind on the task at hand
Fuel your wrath with the misery you've had
Throughout your trials you'll sweat and bleed
But certainly that's how life's meant to be.

19.01.2009
Replica

Българи, къде сте?

2008-12-10T14:57:00.003+02:00

Питала съм се този въпрос много през последната година и малко. Все си мислех, че в България има останали българи, които да уважават историята, миналото и изобщо всичко, което България претендира да е. Оказва се, обаче, че повечето от тези хора много отдавна не населяват територията на страната.
Самата аз никога не съм била "националистка" до кой знае каква степен, но някак си, мисля, че е абсолютно нормално да обичаш страната, която ти е била/е дом. Нещо като генетично програмираното ти чувство на обич и уважение към родителите. Имам доста близък приятел, който, обратно на мен, е "националист" и донякъде споделям гледните му точки в много отношения. Вярно, той е доста по-краен в действията си - бие се, ходи на активни протести и всички останали неща, на които ние, простите хорица, гледаме с лошо око. Започвам да се питам дали това наистина не е единствения начин да спасим България.
Негласно, българите сме роби отново. Роби на простотията, на комплексарщината, на политическите игри и нещото, което ме натъжава най-много, на безотговорността си.

Защо трябваше да си изхвърлиш кутията от цигари точно пред мен, след като само три (3) крачки по-надолу има кошче за боклук?
Защо трябва да се правиш на мъж (важи и за многоуважаемите дами) и да го тропнеш на масата, дето се казва?
Защо за теб всичко се мери с билета за концерта на Пайнер, който - о, ужас и безумие, те са се побъркали, как може! - е поскъпнал с левче от миналото лято?
Защо трябва винаги да забравяш историята си?
Защо трябва винаги да си простак и груб?

И после ще седнеш ей там, в близката кръчма, ще си поръчаш ракия, ще изкоментираш, че сервитьорката е "яка кака" и "би я поклатил", а после ще започнеш да плюеш по политиците и по положението в страната.
Ще ми се да си затворя очите за всичко, което става в България, наистина. Но за съжаление не мога. Вярвате или не, пишейки това се разплаках от цялата болка, която тези факти ми носят.

Хора като въпросния приятел, за който споменах по-горе биват игнорирани в българското общество. Хора като мен, живеещи в чужбина биват оплювани, заради това, че са "избягали". А вие, хора, живеещи в България и плюещи собствения си хал, какво правите по въпроса да промените социалната реалност?

Днес, търсейки си материали за есето по Социология попаднах на това клипче. Какво геройство извършихте, млади българи!

Равносметката от всичко, което написах до тук е, че в момента ме е срам да се нарека българка. Искам отново с гордост да казвам "Аз съм българка!" когато ме попитат откъде съм.
Искам да променя България.
Мога да променя България.
Трябва да променя България.

10.12.2008
Replica

Arms Around Your Love

2008-11-29T23:43:00.002+02:00

Още стъпка. Няма я. Тръгна си.
Дните ми са празни без нея. Обаждам се на приятели, за да запълня времето си с нещо, а те ми казват "Тя беше просто поредната, продължавай напред!" Всъщност тя не беше поредната. Беше жената. Моята любима. И сега я няма. Тръгна си.

Седя тук и си спомням как тя обичаше да идва идва тук нощем когато не можеше да спи. Това кресло й беше любимо. Сядаше на него, взимаше книга от полицата и четеше докато не заспи, а после аз идвах и я занасях в леглото. Но сега я няма. Тръгна си.

Телефонът ми звъни, приятел. "Да излезе тази вечер" предлага той. "Добре!" отговарям с удоволствие. Нещо, което да държи съзнанието ми далеч от нея. Взимам якето и излизам навън, на студения нощен въздух. Вървя към заведението, а студа се просмуква през дрехите ми, докосва кожата ми. О, как ми се иска тя да е тук и да ме стопли. Тя топли себе си, няма я. Тръгна си.

Влизам в клуба. Приятелят ми е там, усмихвам му се. "Бира" казвам на бармана и тогава я виждам. Точно там, от другата страна на бара, до него. Той ми дава бирата, взима парите и тогава ръцете му се увиват около нея. Те са около моята любима. Тя вече не е моя, няма я. Тръгна си.

Бавно отивам при приятеля си, не поглеждам назад. "Видя ли го как я прегръща?!", питам. "Кой?" ме поглежда той с недоумение. "Моята любима, онзи на бара я е прегърнал." казвам, някак раздразнен. "Така си плащаш заради това, че не показа какво е вътре." отговаря той спокойно. Няма я. Тръгна си.

Все още я чувствам в прегръдките си. Парфюмът й все още ме преследва. Цената, която иска от мен е прекалено висока. По-добре да я оставя. Няма я. Тръгна си.
По-добре и аз да вървя. Няма ме. Тръгнах си.

29.11.2008
Replica

In English

One year later...

2008-11-21T11:29:00.002+02:00

21.11.2007 - Singing in Silence

Днес е Денят - 21.11. Денят когато за първи път видях любимите ми Sonata Arctica. Мечта, която имах 7 години се сбъдна тогава в Planet Music във Виена.
Все още си спомням как коремчето ми беше на топка когато се качих в автобуса сутринта, как се мотахме във Виена докато намерим къде е клуба, чакането, онзи литър вино, всичките разговори от типа "Ако се запозная с *името на някой от групата, най-често беше Тони*, ще..." и "Ако изсвирят *името на песен, най-често споменавани Replica и The Vice* ще умра на място...", 4 часовото чакане, пичовете, които вееха финското знаме, което в последствие хвърлиха на Тони, бутането за първи ред, нетърпеливото чакане на 3-те часа съпорт (Ride the Sky and Epica), крещенето, което не успях да сдържа когато се появи на сцената, всичките текстове, които изпях с Тони онази вечер, \m/-то от него и усмивките от Тони и Елиас (кой да предположи, че по-малко от шест месеца по-късно ще се снимам с тоз' пич ^^), сладката болка в дробовете, крачката и ръцете ми, която почувствах след концерта, пресъхналото ми гърло, шока от това, което току-що се случи след като се прибрахме в хостела в 1 сутринта...
Трябва да си призная, беше един от НАЙ-ХУБАВИТЕ дни в живота ми.

С надеждата да ви видя отново скоро,
завинаги ваша
Replica

The Harvest

2008-11-21T10:55:00.002+02:00

The weight of days on me...
I am done.

The corn is burning under my feet,
the words like circles and
I'm waiting for someone to catch my fall
in the deepest void of all.

Haven't seen you in weeks,
no clouds in the sky to rain me a drop
loving touch I need
and I am killing time by the lake,
diving off the cliff, many times -
scarring myself, colliding
on the lake bed so dry...

The world's without virginity
and souls have no integrity...
The Word of grave old danger - Love,
it's all I'm after, oh
I am done...

The ground's not shaking under my feet,
the World's not turning anymore!
Wind is a thief, lonelier than me
and it - does - not - want - me - in here...

Plant a Flower of Love, care for it, water it,
lounge in the shade of the stale champagne -
a flower so fatal, yet beautiful.
Showed the Bee where to fly
and then let it die.

The world's without virginity,
the souls have no integrity...
The Word of grave old danger - Love,
it's all I'm after, oh
I am done...

Bring me to recovery!
Give it to me! I'm after tranquillity...
I somehow lost my line of sight
before I cast the final die...
Once planted plastic grapes,
the harvest of a lifetime,
real bad wine.

The sum of false virginity
and my lost integrity...
The Word of grave old danger - Love,
for you I'm after, oh
I am done...

The world without virginity,
a soul with no integrity...
The Word of grave old danger - Love...

Bring me to recovery!
Give it to me! I'm after tranquillity...
I somehow lost my line of sight
before I cast the final die...
Once planted plastic grapes,
The harvest of a lifetime,
real bad wine.

The ground is shaking under my feet,
the World is turning,
and the
Wind has a friend in Misery...
But I know - she - only - loves - me...

Tony Kakko
09. The Harvest
Unia 2007

Animal Instinct

2008-11-15T02:49:00.001+02:00

Flesh on flesh. Your breath on her skin… Slowly you slide your hands around her breasts, down her belly, down, down.
Your animal instinct is guiding you. Her flesh on yours. Her nails digging into the skin on your back, you feel the skin peel off and you know blood will draw, but animal instinct pushes you.
She fights back a bit, playing, like she always does. The human in you is gone. You’re an animal. Your hand goes quickly to her thighs, grabbing her strings, tearing them. A soft moan tears from her mouth. You kiss her. Passionately. Her nails dig in your back, as you pull up from her slightly, taking her hands and pinning them above her head
Her back arched, her belly touching yours, her wetness brushing against your thigh. “Take me”, she whispers. So you do. You make love to her like you never did to any other woman. You feel her body beneath you, her sweet ecstasy as she arches her back and moans your name. Her whole body trembles under you in convulsions, her hair is tangled in your fingers that hold her hands, her knees around your waist…

Screams tear the air in the room and you collapse on top of her, both heavy breathing. She holds your head, fingers running through your hair. Her heart beats franticly in your ear, the sound of air going in and out is a soft whisper.
You move on the wet sheets, next to her, your hand sliding under her head and you gently pull her closer. She rests her head on your chest, hearts almost back to their normal pace. You kiss her good night and whisper you love her. She smiles a smile, and though you can’t see it, you feel it. She whispers back, kissing your chest and then falls silent.

You will leave her again in the morning, let her go. And you will crave the next time you meet those warm eyes, the next time those lips touch yours, the next time she lies naked under you, back arched and nails sunk deep in your back. Yet you will never dare to be with her.

13.11 – 15.11.2008
Replica

Home

2008-11-03T01:02:00.001+02:00

Тя стоеше на автогарата. Ревът на моторите изпълваше съзнанието й. Бензиновите изпарения пълнеха ноздрите й.
Хората слизаха и се качваха на автобусите, целуваха се за сбогом или за добре дошли, прегръщаха се и тръгваха надолу по пътеката, между автобусите, покрай нея, към някое топло кафе.
Спомни си как преди време с радост отиваше на автогарата, миризмата на бензин я изпълваше с щастие, а ревът на автобусния двигател й даваше надежда, че този път няма да е напразно. Спомни си как всеки път когато слизаше в друг град имаше кого да прегърне и как се връщаше със сълзи на очи, отново сама. Тя търсеше домът си от години – търсеше онова място, където можеше да се скрие от целия свят, да бъде самата себе си, без маски, да се смее, да обича. И всеки път беше едно и също. Човекът срещу нея й се усмихваше и й даваше надежди, че този път ще си струва, че това е домът й, че ще я скрие, и всеки път имаше онзи фатален “последен път” когато домът беше там, но беше студен и чужд към нея. И тя си тръгваше наранена и кървяща.

Запозна се с него преди година. Не търсеше нищо повече от приятелство от него, но с течение на времето той успя да намери пътя до сърцето й и сам да й предложи това, което тя търсеше. Но и сега страха беше там, някъде дълбоко в нея. Страхуваше се, че ще го изгуби, както губеше всички други преди това. Страхуваше се, че е прекалено хубаво, за да е истина. Страхуваше се.
Затова нито веднъж не отиде на автогарата, за да си купи билет и да избяга в прежръдките му. Винаги отиваше там, за да го посрещне, да го прегърне и да усети как се губи в него, как става невидима за света.

Колоните запращяха и монотонен глас обяви перона, номера на автобуса, от кой град идва и в колко пристига и тя се усмихна неволно. Той беше на него.
Видя автобуса да се показва бавно зад завоя и чувство на топлина я изпълни.
Приближаваше.
Тя го потърси с поглед – ето го, усмихваше й се. Тя се усмихна също.
Автобусът спря и тя тръгна към него с бавни крачки. Вратите се отвориха и хората заслизаха, търсейки посрещачите си с очи.
Той слезе от автобуса, усмихна се и я прегърна. Студена тръпка пробяга по гърба му.
- Да вървим у дома.
- Аз съм у дома.
Тя му се усмихна и двамата тръгнаха без посока, прегърнати.

02.11.2008
Replica

In English

The Dark Knight

2008-10-25T23:28:00.003+03:00

Once upon a time in the far far away kingdom of Finland, there was a beautiful princess. Everyone were amazed by her voice and she had eyes like the purest mountain stream. All the young men in the kingdom wanted her as a wife, but the princess had a secret only her father knew. She was a he.
Time went by and the princess had to get married. His father knew that no man would agree to take his son, so he locked him up in the tallest tower. The king had read many stories of how brave knights saved the princesses from high towers, so he placed a dragon to guard the princess.

Word soon spread out across the kingdom and the bravest of knights shined their armor and traded for the best steeds. There was one amongst them that was different. He was a she.
She had no experience whatsoever in dealing with dragons, but decided to try her luck just to prove she can be as tough as the men. She rode day and night for 4 days until she reached the tallest tower with the dragon guarding it. She took her weapon out and dared the dragon. The dragon opened one eye, not very interested in the endless flow of so very polite words and sniffed. The knight got angry! She went to the dragon and stabbed her... and again! And again! Until the dragon was no more.

As our knight was making her way up the 129389473767843 stair of the tower, she heard the noise of wings flapping outside. She looked just to find a giant horde of baby dragons. Weapon out, she run down all those 129389473767843 stairs, killed them all and started climbing back.
Out of breath and ready to try and kiss a girl (and like it and hope her boyfriend won't mind it), she reached the door.
*knock knock*
No answer.
She kicked the door down and saw the beautiful bearded princess in pink gown, lying helplessly on the bed.

- Uhm... - our knight said.
- Why so serious? - the princess asked.

She then realized all her efforts weren't futile, for the princess was a he and they could make sweet loooooove on the bed, in the kitchen, in the bathro... but that's a different story.

- You're a guy.
- Yes. And you're a girl.
- Yes.

Our knight was stunned by the beauty of the princess' eyes. She bend over him and gave him the most passionate kiss ever. And they lived happily ever after.

25.10.2008
Replica

Heiress of the Evening Sings in Silence

2008-10-22T20:24:00.002+03:00

Нощта пропълзяваше бавно през прозореца. Розовината от залязващото слънце постепенно отстъпваше пред тъмно-синьото на нощта. Вечерницата беше изгряла, разпръсквайки светлината си и известявайки Луната.
Тя стоеше сама в стаята, в ъгъла. Колене опряни в гърдите й, сълзи се стичаха по бузите й. Спринцовката стоеше до нея, пълна, готова за употреба. Дневният й грях. Единствения начин да избяга от самотата, от натиска, който всички около нея й оказваха. Единствения начин да пее в тишината.

Беше любимката на всички, момичето на татко, винаги мила и усмихната, никога не се забъркваше в неприятности. Опитваше се да поддържа този фарс, да носи тази маска, но всичко беше повече отколкото тя можеше да понесе. Не можеше повече.
Тогава се появи той – прояви разбиране към нея, прегръщаше я когато имаше нужда, изслушваше я, бършеше сълзите й. Тя никога не се замисли защо винаги носеше дълга пелерина и качулка. Никога не го виждаше да се приближава, но знаеше, че е винаги там. Миризма на сълзи и нещастие се носеше от него и изпълваше ноздрите й винаги котано той беше наоколо. Той пръв й предложи спринцовката, пръв й показа как да го направи.

След време тя осъзна, че това не беше начина да избяга от всичко, но вече беше прекалено късно. Беше му се доверила повече отколкото искаше, беше се иставила да стане негова играчка.
Сладката миризма на сълзи я обгради. Тя вдигна глава и го видя да стои пред нея. Той коленичи и взе спринцовката.
- Сълзи отново. Хайде, позволи ми да ги спра. – той посегна към ръката й.
- А ако това не е начина?
- Тогава какъв е?
- Ще ме обичаш ли?
- Винаги.
Тя се усмихна. Поредната горчива усмивка.
- Ще ме целунеш ли?
- Първо ми позволи да спра сълзите ти.
Тя протегна ръка към него. Той заби спринцовката във вените на лакътя и й се наведе към нея.
- Кажи сбогом на света. Смъртта е тук и иска да те целуне.
- И аз искам да го целуна.
Усмивка. Почувства студените му устни върху своите, а после усети сладка вълна на спокойствие и топлина да я обгръща. Отпусна се в прегръдката му. Той отметна кичур коса от лицето й.
- Моята наследница на вечерните Песни в Тишината.
Тя затвори очи. Почувства се чуплива като роза на снега.

22.10.2008
Replica

In English

Dance with the Devil

2008-10-19T22:41:00.002+03:00

Коленичили пред Дявола, те наведоха глави и изрекоха думите. Двете думи, които завинаги щяха да ги обвържат с него.

Той отвори очите си за шарадата първи. Нейните все още бяха затворени, намиращи единствено грешните неща. Беше по-лесно за нея да намира всичко, което не се получаваше между тях отколкото нещата, които я караха да се усмихва. Беше по-лесно да изрича лъжи, да се крие зад тях и да вярва, че той е все още сляп и вярва на тях.
"Мога да ти покажа, че мога да видя отвъд празните ти лъжи. Няма да остана още дълго в твоя свят ако продължиш." й беше казал той веднъж. Тогава тя не му повярва.

Тя си спомни как той й подаде ръка и я покани на танц. Не бяха танцували откакто се запознаха преди толкова години. Той я прегърна и танцуваха. Дяволът се усмихваше до тях.
Той се отдръпна от прегръдката й. Тя вдигна глава към лицето му. Той погледна настрани, към Дявола. Тя извъртя глава бавно натам. Очите й не видяха нищо, нито пък почувства присъствието му. Но Дяволът беше там, танцуваше до тях.

- Време е да си кажем сбогом, любима. Сега, както танцуваме с Дяволът тази вечер.

17. - 19.10.2008
Replica

In English

In Black and White

2008-10-16T14:40:00.000+03:00

Let’s play a game of chess. Like friends do. You play the black, for I know you like that color. For you it’s the color of death, the color in which our relationship was painted right from the start. I will play white. For I was always the ray of light that tried to turn the darkness into twilight.
I will set the board. King takes here, Queen goes there, the pawns in the front, my defences are built. Let’s start, shall we? You move first.

Slowly, one by one, my pawns fall just like my defences fell so long ago. A few of yours fell too, but very few. I keep going. I move my knights to protect my King, my heart, from you, for I feel you too close. You take them down. As you will take all my rooks and the bishops and finally reach where you were aiming – the King. Go ahead, take it. I give it to you freely.

Now that you got it, what will you do with it? It will not fit your black set, for it is too different. I will not change it’s color, for it’s too stubborn. It will just be there, to protect you and be beautiful by your side.
You tried to fit that piece in, but you couldn’t, so you threw it away. It broke in pieces and by accident I saw it there, lying on the ground and picked the pieces up. I recognized my King and put it back together. I know I will ask you to play a game of chess with me again, so I keep it.

And here we are, playing the same game of chess. You’re aiming for my King. I won’t give up that easy now. My King is fragile than before and defences around him are tougher than before.
Keep your pieces on your black squares and I’ll keep mine on my white ones.

16.10.2008
Replica

Tobacco Road

2008-10-16T10:31:00.003+03:00

Най-голямата фирма за тръговия с тютюн в страната и полетата, които притежаваше, заедно с пътя, който ги свързваше беше известна като Тютюневия път. Стотици хора бяха наети от компанията - възрастни, деца - имаше достатъчно работа за всеки.
Дейв събираше тютюн почти откакто можеше да се спомни. Семейството му беше едно от малкото, които бяха лоялни към фирмата и не я бяха напуснали дори в тежки времена. Момчето слушаше истории как неговия пра-дядо първи решил да работи с тогава малката фирма. Неговия син, дядото на Дейв, започнал да работи с него когато бил на 8 и това станало традиция.
Тайно, Дейв мразеше това място. Той мечтаеше за това, което бе отвъд стената, разделяща Пътя от света. Беше чул, подслушал за да сме точни, слухове, че било пълно с цветове - слънцето било жълто, небето било синьо, тревата била зелена. Дейв мразеше черно-белият свят, в който живееше. Той мечтаеше, че един ден ще се събуди преди зората, ще излезе навън, ще се облегне на стената и ще гледа слънцето да изгрява. Щеше да види всичките цветове и цялата красота, която зората притежаваше. Щеше да му се възхищава. Вместо това щеше да чуе рева на фабриката, известяващ новия ден.

Днес го повикаха във фабриката. Един от хората, отговорни за опаковането на цигарите се разболял и някой трябвало да заеме мястото му. Дейв с удоволствие се съгласи, само за да види какво е да работиш във фабрика.
Много малко хора можеха да влизат в нея, а още по-малко можеха да си позволят да си купят цигари. Понякога, ако си много добър в това, което правиш, получаваш цигара в почивката си. Но само понякога.
Дейв искаше да опита една, да вдиша чистата отрова, да я опита, да се закашля. Той тайно взе една цигара от кутията пред себе си и излезе навън за почивката си. Беше студен вън, предимно бяло днес, заради сланата, която падна сутринта. Той извади клечка и я драсна на стената, обграждаща Тютюневия Път. Облегна се на стената и погледна нагоре към сивкавото небе - без облаци днес, без слънце.
Той чуваше момчетата от другата страна на Пътя да пеят щастливи песни. Наричаше ги щастливите момчета. Те бяха родени в свят пълен с цветове, свят, който изглеждаше толкова далечен от този на Дейв. Той искаше да остави нещо след себе си, нещо, което щеше да се помни. Нещо, в което да вложи цялата си душа, но не знаеше какво. Много пъти си мислеше да издраска някакво съобщение в стената, но не знаеше какво да напише.

Дейв погледна към небето отново, пушейки. Затвори очи и се заслуша в песента на щастливите момчета. Отвори ги когато песента свърши и видя нещо червеникаво-зелено в небето. Възможно ли беше в този черно-бял свят да е дошла пеперуда?
Хвърчилото се рееше из небето, следвано от виковете на щастливите момчета.
Дейв се прибра у дома и попита баща си.
- Видях хвърчило днес. Беше цветно. Ще го хванеш ли за мен, татко?
Той не отговори. Дейв погледна в очите му.
- То е толкова далечно от нас, синко. Не можем да имаме цвят тук. И имаме само миризмата на тютюн. Знаеш ли какво казват отвъд стената? "Хората от Тютюневия Път могат да гледат, но не и да се забавляват." Никога няма да си от другата страна на стената, синко.

Този ден Дейв реши какво ще напише на стената, какво ще остави зад себе си.
Той се събуди на следващата сутрин, отиде във фабриката, взе друга цигара и излезе да я изпуши край стената. Извади ножа си и задраска по дървото.

* * *

Фабриката беше отдавна затворена. Някакъв човек от отвъд морето беше купил Тютюневия Път и затвори фабриката скоро след това, оставяйки толкова много хора без работа. Дейв гледаше от хълма наблизо как машините дойдоха и разрушиха фабриката. Миризмата на тютюн стана толкова силна. Той беше обграден от момчета, които му казваха да пусне хвърчилото насам, после натам.
Спомени нахлуха в съзнанието му. Спомни си детството, черно-бялото детство. Спомни си първия път, когато го повикаха във фабриката, първата цигара, щастливите момчета пееха от другата страна на стената и хвърчилото в небето. Той си спомни какво написа на стената на следващия ден и се усмихна.

* * *

Долу хората събаряха стената. Много от дъските бяха издраскани с безмислени или сбъркани думи, знаци или имена. Но имаше една дъска, която и маше само едно изречение на нея. Мъжът го прочете. Погледна нагоре към небето и видя хвърчило. Усмихна се.
"Дори и да ми отнеме завинаги, един ден ще имам това хвърчило."

16.10.2008
Replica

In English

King of Fools

2008-10-14T13:20:00.001+03:00

Here we are again, right where we started. Same place, same time, even our clothes are the same. We sit at the opposite ends of the same table, drinking the same drinks we did then, but we look at each other differently. It’s been a while, what changed?
Remember our first talk? I told you I don’t feel confident to give this a go because I wasn’t what you needed. I was worried you fell for the peel and you wouldn’t like the inside at all. You told me it’s okay and kissed me. I still feel the same way, but this time you won’t kiss my worries away. I’m sorry I cannot ignore how I feel and be what you want me to be. I’m sorry for all the arguments we had in the past.
I’m sorry for some of the things I said to you, I’m sorry for all the lies you fed me. Seems that what I feel is the only truth and so I try to get by on my naïve hope that all will be okay. I don’t want a fairytale gone bad.
But what do you want? I’ve been told what I give out will be what I’ll receive, then why are you so cold when I touch you? You told me to leave my childish naivety behind and grow up, but you never showed me how. Tell me, if I still believe that we can be, will you crucify me for it?
Are you strong enough to hold us up if my naivety is what’s dragging us so close to shattering the frail connection between us? Would you resurrect what we had to do it? Would you start all over again and this time build us so that we could withstand everything? If I told you I am the queen of fools, would you wear the crown and be my king of fools?
Be naïve with me. Believe that we can be. Crucify yourself with me. Wear the crown. Be the king of fools.

14.10.2008
Replica

The Glass Wall

2008-10-07T22:14:00.002+03:00

Гледаш ме. Усмихваш се.
Загубвам се в очите ти. Усмихвам се.
Протягам ръка, за да те докосна – виждам, още мъничко. Усещам топлината на кожата ти и затварям очи. Ръката ми се докосва до нещо студено и гладко, това не е твоята кожа.
Стъклената стена.
Отдръпвам се със сълзи в очите. Отново е там, защо?
Виждам те, толкова близо до себе си, а не мога да те докосна.

Някога влезе в съзнанието ми. Някога аз влязох в твоето. Свалих всички маски пред теб и бях такава, каквато не съм била пред никой друг. Но ти не. Бавно градеше стъклената стена, градеше я около мен. Градеше я с усмивки и изписваше “Обичам те” по нея.
Понякога намирам сила да разбия стената, мисля си, че е просто стъкло, че ще се поддаде на удара ми и ще се разбие. Всеки път успявам само да я пропукам. И всеки път ти успяваш да подмениш стъклото с ново, по-дебело.
Един ден ще спра да искам да строша стъклото. Един ден ще престана да гледам назад, към стъклената стена, към теб. Един ден...
До тогава ще изписвам със сълзите си “Обичам те” и “Не си отивай” и ще падам на колене пред теб. Ще се показвам слаба, ще се унижавам. А ти ще продължаваш да ме гледаш от другата страна на стъклото и ще се смееш.

07.10.2008
Replica

In English

Made of Scars

2008-09-29T13:27:00.003+03:00

This one came from looking, this one opened twice
These two seem as smooth as silk, flush against my eyes
This one needed stiches and this one came from rings
This one isn't even there, but I feel it more because you don't care

Yeah, cut right into me cause I am Made Of Scars
Yes, I am made of scars

This one had it coming, this one found a vein
This one was an accident, but never gave me pain
This one was my fathers and this one you can't see
This one had me scared to death,
But I guess I should be glad I'm not dead

Yeah, cut right into me, I am made of scars
Yes, I am made of scars

God, Don't you believe it

And I will find a way.
Everything you are I will betray.
I swear that I will find a way.
Everything you are's inside me.

This one was the first one, this one had a vice
This one here I like to rub on dark and stormy nights
This one was the last one, I don't remember how
But I remember blood and rain and I never saw it coming again

Yeah, cut right into me cause I am made of scars
Yes, I am made of scars

That's what I'm made of...

29.09.2008
Replica

Changes...

2008-09-24T21:38:00.002+03:00

Промяна... поредната.
Нов апартамент. Предполагам, ново начало... донякъде.

Скоро писах журнал в devianart и получих няколко коментара към него, единия от които беше следния: "Another thing for making one of the tomorrows a bit better would be the following: You mentioned that you were thinking about moving. That might not be that bad an idea, leaving most of the bad things behind. Sure, you might also have to leave some of the good things behind, but - if I may quote Linkin Park here - "Sometimes 'goodbye' 's the only way". Sometimes you need quite a bit of distance."
Е, дистанцията не е толкова голяма, само 3 спирки от старото "вкъщи", но оставих доста неща там... положителни също, но предимно отрицателни. Оставих много болка, както физическа така и душевна, оставих милиарди сълзи и безсънни нощи, оставих няколко доста големи скандала и два пъти разбито сърце.
Опаковах си нещата, мислейки колко много вещи имам и ги донесох тук. Всъщност не бяха чак толкова много - четири кутии и пет класьора, двайсетина книги, картите ми, среброто ми, розовите слончета и безценната ми възглавница с обложката на Reckoning Night.
Ново начало.
Повече фински.
Open University Jyväskylän Yliopisto.
University of Helsinki.
Сбъднати мечти.
Финландия.

Ново начало.

24.09.2008
Replica

Cold/Broken/Alone

2008-09-16T23:49:00.003+03:00

Става все по-студено. Имам нужда от теб. Имам нужда от теб тук. Искам да знам, че мога да се скрияв сянката ти, че ще ме скриеш от света и ще им кажеш, че не си ме виждал днес, нито утре. Искам да знам, че винаги ще намирам подслон от бурята в прегръдките ти. Единствено те моля да ме гледаш в очите и да ме прегръщаш през нощта. Имам нужда да чувствам топлото ти тяло притиснато в моето, дъха ти по врата ми, ръцете ти около себе си. Искам да чувам спокойното ти дишане и да те гледам как спиш когато се събудя... когато се събудя до теб.

Но ти си само излюзия...

16.09.2008
Replica

In English

The Wanderer

2008-09-02T00:20:00.002+03:00

Вървяла съм по изгарящите пясъци на юга. Вървяла съм по ледовете на севера. Минала съм през хиляди гори, последвани от гола пустош, където само камъните са били компанията ми. Въздухът ме води, разказва истории за безкрайни пътешествия, за нещата, които искам да усещам и имам. Земята е моята вечна спътничка, моята пътека, моята постеля, моята майка и ще бъде моя гроб.
Наричат ме Скитницата. Името си съм забравила преди много време. Знам единствено, че търся истината. Чета между лъжите на хората и се опитвам да сглобя парченцата.
Наричат ме Скитницата. Името си съм забравила преди много време. Не знам дали някога ще успея да сглобя всичко. Не знам дали ще успея да завърша всичко сама или ще оставя това, което съм намерила на своите братя и сестри. Чудя се дали ние, Скитниците, не сме проклети да търсим, а никога да не открием.

Песните, които дърветата пеят ми дават сили да продължа, да прекося морето, за да достигна божествените хоризонти. Краката ми са изтръпнали, изгарящото слънце ме заслепява, но, чуй, няма да се предам сега. Няма да изоставя пътеката си. Все още мога да възстановя силата си и да отида на краищата на света.

Докосвам светкавицата на врата си. Поглеждам нагоре, към небето, към Уко.
“И нека когато пътеката пред мен е тясна, да намеря път през нея, сякаш поток търси своето корито. И нека когато пред мен стои стена, да пада веднага.”

Наричат ме Скитницата.

01.09.2008
Replica

In English

Carnival of Rust

2008-08-31T00:53:00.003+03:00

Марк се събуди от тропота на дъждовните капки по прозореца на автобуса. Примигна срещу светлината от фаровете на движещ се насрещно автомобил и огледа мократа настилка, а после и голото равно поле. Някъде в далечината чу тътена на буря. Автобусът на групата и бурята се съзтезаваха от няколко часа, но в последния момент, точно преди бурята да ги настигне, автобуса успяваше да се измъкне.
Нямаше представа къде по земното кълбо се намират. Само знаеше, че е далеч от родния си град и след малко повече от 12 часа щеше да зарадва хиляди фенове с гласа си.

Марк обичаше музиката. Влагаше в нея всичко от себе си, включително и най-личните си преживявания. Но напоследък нещата не вървяха добре. Той спеше малко и всеки път, когато се опитваше да пише, нищо смислено не излизаше. Мислите му бяха обзети от една прекрасна непозната, която идваше при него нощем, в сънищата. Той не знаеше коя е тя, нито откъде е... никога не я бе виждал на живо. Опря чело на студеното стъкло и затвори очи. Дъжда го успокояваше. Видя я отново, в леката сатенена нощница да танцува боса под дъжда и да му се усмихва... светлините на колите я скриваха за момент, а когато тя пак се появяваше всичко беше различно.
Беше сън, но всичко беше толкова реално. Марк чувстваше кожата й, мека като коприна да се докосва до него едва, усещаше уханието на огненочервената й косата, виждаше искрящите зелени очи. Отдаде се на съня напълно, макар да искаше да спи без да сънува.

- Готови ли сме да разбием сладурите?
- Абсолютно!
Той се усмихна. Чуваше как феновете на групата крещяха имената им с надеждата час по-скоро да видят любимците си. Събра мислите си и се опита да ги отдалечи възможно най-много от нея.
- Да вървим тогава.

Светлината от прожекторите беше ослепителна. Марк почти не можеше да види публиката си. Не обичаше когато няма контакт с тях, магията я нямаше... той клекна по средата на сцената с надеждата да избяга поне малко от светлината и да се потопи в мрака, да види феновете си. И погледът му падна точно върху нея. Момичето от сънищата му. Тя му се усмихна топло, той отвърна и му се стори, че тя му прати въздушна целувка. Марк се изправи отново и тя се скри от погледа му.
Групата гостуваше за първи път в тази страна, въпреки, че много от феновете им бяха именно от там, затова бяха подготвили изненада за двама от публиката.

- И сега... ред е на нещо, което по традиция правим винаги когато идваме за първи път някъде. Двама от вас, родени с късмет ще имат възможността да прекарат утрешния ден в нашата компания и да ни покажат града... – думите му се изгубиха във виковете от публиката. – Ще сляза при вас и ще избера двама от вас. Останалите, след концерта ще се видим за автографи.

Той остави микрофона и слезе в тясното пространство между сцената и огражденията. Разходи се от единия край до другия, здрависа се с феновете си, дори подписа няколко диска. През цялото време се усмихваше, но не заради вниманието на феновете, а заради нея. Защото знаеше, че тя е там и утре щеше да прекара деня с нея.
Някой му подаде лист хартия. Той погледна кой и видя зелените очи от сънищата си. Усмихна се и се наведе към нея. Прегърна я почти несъзнателно. Усети ръцете й по гърба си и гърдите й опряни в неговите. Каза й на ухо “Честито! Ти си първата.”, целуна я леко по бузата и се отдръпна. Избра и още едно момиче, което се разплака щом Марк я прегърна и не спря да плаче до края на концерта.

Останалата част от концерта мина като миг. Марк не си спомняше интервюто, нито безбройните снимки, които беше направил с фенове, нито подписаните дискове и фланелки, нито дори и малкото русо момиченце, което му каза, че го обича. Спомняше си само нея. Очите й. Усмивката й. Ръцете й.

- Марк, чакат те.
- Идвам, само минута.
Той подписа още няколко диска, снима се с две момичета, а после се обърна и тръгна назад към гримьорната, към нея. Коридора, в дъното на който беше вратата, му се стори безкраен. Времето сякаш спря, за да го измъчва. Той затвори очи и пое дълбоко въздух. Усети парфюма й. Отвори очи. Още крачка, само още крачка. Чу смеха й и всичко в него се обърна. Ангелски смях. Наивен по детски. Чист. Нейния смях.

Марк влезе в тясната гримьорна, където сега бяха освен бандата, мениджъра и фотографката им, и двете момичета. Той се усмихна на двете и седна на стола.
- И така, момичета, вие сте щастливките. Трябва само да уточним някои неща около...
Думите на мениджъра им се изгубиха. Стаята потъна в мрак. Имаше само мрак и нейното тяло. Той и тя. Мрак. Усмивка. Протегна ръка. Тя също. Почти се докоснаха. Още една умивка. Още малко...
- Марк!
Той тръсна глава.
- Извинявам се, уморен съм от пътуването и концерта. Публиката беше невероятна. – той намигна на момичетата и те се изкикотиха доволно. – И така, утре вие ще ни разведете из града. Имате цял ден на разположение. Между другото, аз съм Марк.
Всички се разсмяха. Отново онзи смях. Наивен, чист, ангелски.
- Аз съм Джеси. – тя подаде ръка и се здрависа с него. – Приятно ми е да се запознаем.
- Аз... аз... аз съм... ъм...
- Хей, не хапем, не се притеснявай. – подметна китариста и всички се засмяха отново.
- Просто съм нервна. Казвам се Лили. Приятно ми е да се запозная с вас най-накрая.
Марк й подаде ръка, но погледа му беше сляп за всичко друго освен нея. Нейните омагьосващи очи. Искрящи. Черния грим около тях ги правеше още по-невероятни. Устните й извити в топла усмивка.

Мениджърът обясни на Джеси и Лили програмата за утрешния ден, каза в колко часа най-късно трябва да тръгнат, за да стигнат на време за следващия концерт, даде им необходимите пропуски, пожела им лека нощ и ги изпрати до вратата на гримьорната. Затвори я след тях и се обърна към бандата.
- Марк, какво ти става? Тази вечер не си на себе си.
- Мхм.
- Чуваш ли изобщо?
- Мхм.
- А можеш ли да кажеш нещо различно от “мхм”?
- Ще се видим в хотела. – той скочи от стола, взе якето си и изхвърча от гримьорната.

Джеси излезе от клуба, разбра се в колко часа да се срещне с Лили на другата сутрин, сбогува се с нея и я изпрати с поглед. Беше зима, Джеси беше по потник, якето й висеше, преметнато на чантата. Тя бръкна в нея и извади пропуска. Прочете го пак. Името на групата, датата, часа, мястото.
Името на групата, датата, часа, мястото.
Струваше й се нереално. Мечтаеше да се срещне с тях от години.
Името на групата, датата, часа, мястото.
- Бих те посъветвал да го прибереш преди някоя върла фенка се опита да те пребие, за да ти го вземе.
Тя погледна към вратата. Марк стоеше там, с онази усмивка, която тя обожаваше и която мечтаеше да види на живо. Тя се усмихна.
- Няма начин.
- Май не си се сблъсквала с наистина върли фенки. Повярвай ми, след това, което се случи тази вечер, си спечели омразата на много момичета по света.
Двамата се разсмяха.
- Предполагам, че не всички могат да имат това, което искат.
- Обясни го на тях... – той се вгледа в нея и потъна в очите й.
Джеси гледаше Марк в очите. Дълбоко сините очи. Очите, които бе сънувала неведнъж. Очите, които я бяха гледали предната вечер, малко преди дъжда да затропа по прозореца й.
- Защо си тук?
- Предполагам... исках да говоря с теб.
- Защо не го направи докато бяхме вътре?
- Прекалено много хора. Прибираш ли се?
- Ами всъщност да... освен ако не планираш да ме поканиш на романтична вечеря на свещи и след това не ме заведеш в хотелската си стая, за да правим дива любов... – тя се приближи до него няколко крачки. – Така правят рок звездите. – после се разсмя. Той също. – Добре де, може би пропускат романтиката, но идеята е все същата.
- Мога ли да те изпратя донякъде?
Тя повдигна рамене.
- И до входната врата може, стига да искаш. – тя се усмихна. – Да вървим?
Марк кимна и двамата тръгнаха.

- Къде ще ме заведеш утре?
- Искаш да кажеш къде ще ВИ заведеМ утре... мислехме си да отидем до...
- Исках да кажа къде ще ме заведеш утре. Ти и аз.
Джеси го погледна. Той й се усмихна.
- Ъм... мислех, че НИЕ ще водим ВАС из града.
- Тогава поне кафе преди това. Моля. Аз черпя. – онази усмивка, любимата на Джеси, се появи на лицето му.
- Кафе. 7 сутринта.
- Стаята ми?
Тя спря и го погледна подозрително.
- Трябва ли да мина през аптека преди това, или ти носиш със себе си?
- Всъщност смятах просто да си поговорим, но ако много настояваш, може и да пропуснем първите няколко срещи и да минем направо на физическата част.
Тя се разсмя.
- Мисля, че плана за кафе и разговор ми допадна повече. Аз съм до тук. – Джеси спря пред вратата. – Благодаря, че ме изпрати.
- Моля. Значи утре да те чакам в 7 с кафе?
- Нека е капучино.
- Имаш го. – Джеси му се усмихна. Той отвърна.
- Ще ти викна такси до хотела. Късно е, трябва да поспиш. – тя изкара мобилния си и набра номер. Поръча такси пред входа на блока, в който живееше, благодари и затвори. – Таксито ще е тук до 5 минути. Ако искаш мога да сляза да чакам с теб?
- Не, благодаря ти. Направи достатъчно за тази вечер.
Той я прегърна за довиждане. Усети дъха й по врата си. Усети студената й кожа опряна в своята. Усети устните й да се докосват нежно до ъгълчето на неговите. Усети как тя се изплъзва от прегръдката му.
- Значи до утре в 7. И не забравяй, капучино, не кафе.
- Капучино, не кафе. Разбрах. 7.
- Правилно. Лека нощ.
- Лека нощ.
Той слезе надолу по стълбите и чу ключалката да щраква два пъти, после вратата се отвори, затвори се, ключалката щракна още два пъти.

Джеси застана на прозореца. Видя го да се качва в таксито. Прииска й се да изтича надолу по стълбите, да тича след таксито. Да го покани у дома да се стопли. Да опита отново от ъгълчето на устните му, да опита устните. 7 сутринта. Хотелската стая. Разговор.
Тя си сипа чаша водка и я изпи на екс. Влезе в банята за бърз душ и заспа веднага след това на дивана. Събуди се час по-късно. Едва 3 часа. Тя въздъхна и се опита да заспи отново. Очите. Ъгълчето. Какъв вкус имат устните му? Усмивката. Очите. Ъгълчето. Очите. Усмивката. Устните. Очите. Ъгълчето. Очите...

Марк се прибра в стаята си. Очите й, усмивката й, устните й едва докосващи неговите. Той легна на леглото и започна да си представя какво би й казал утре. Скоро се унесе.

6:00. Две аларми на двата края на града се раззвъняха.
Той отвори очи.
Тя отвори очи.
Той стана и се погледна в огледалото.
Тя стана и отиде в банята.
Той излезе от стаята.
Тя облече блузата си.
Той се върна с кафе и капучино.
Тя заключи от външната страна и тръгна надолу по стълбите.
Той влезе в банята.
Тя се качи в таксито.
Той се обличаше.
Тя показа пропуска си на рецепцията.
Той седеше и нервничеше на леглото.
Тя вървеше по коридора.

617, 619, 621. Почука. Той вдигна глава към вратата. Пое дълбоко дъх и отвори. Джеси го посрещна с усмивка.
- Добро утро! Надявам се да си взел каквото исках. – тя влезе в стаята, пусна чантата си небрежно на леглото и взе чашата с капучино. – Невероятен си.
Марк се усмихна и взе своята чаша.
Тя се обърна към него и го прегърна. Усети как устните му потърсиха нейните. Тя се отдръпна леко. Очите. Ъгълчето. Какъв вкус ще имат? Усмихна се. Очите – устните – очите – устните. Какъв вкус? Той се наведе леко над нея и докосна устните й със своите.

Марк заключи стаята си и тръгна към Джеси. Качиха се в асансьора. Не се поглеждаха. Тя се обърна към малкото огледало в асансьора. Той видя сълзи в отражението й.

Лили вървеше до Марк, пред всички, и разпалено обясняваше нещо. Джеси вървеше зад тях бавно, прикрила всичко под черните слънчеви очила.
- Никога не съм го виждал такъв. – подхвана китариста. – Познавам го от години и никога не съм го виждал такъв. Обсебен. Влюбен. Защо?
- Защото не мога да изоставя живота си заради него, колкото и да ми се иска. Той е рок звезда, пътува, среща се с хиляди хора, няма да понеса мисълта, че някоя друга го прегръща.
- И затова ще го убиеш?
- Всичко изчезва рано или късно.
Тя се усмихна горчиво и се изравни с Марк и Лили. Марк погледна Джеси и тя се усмихна. Престорена усмивка. Нямаше сили за друга. Престорена или никаква. Не искаше да му покаже сълзите си. Не знаеше, че той вече ги бе видял. Ръката й неволно се удари в неговата и тя закачи кутрето си за неговото. Усмихна се отново. Почти истински.

Лили се снима с всички. После помоли за автографи. Прегръдки. Последните. Сбогуване. Джеси прегърна всички поред след снимката. Проследи ги с поглед докато се качваха в автобуса. Само Марк все още стоеше пред нея.
- Върви. Не искам да ви бавя.
Той хвана брадичката й и повдигна лицето й към себе си. Видя две влажни черни резки на лицето й. Усмихна се. Престорена усмивка. Нямаше сили за друга. Престорена или никаква. Преглътна собствените си сълзи и я прегърна.
Тялото й се разтресе в прегръдките му. Тя се отдръпна и свали очилата си. Плачеше. Не успя да скрие сълзите. Той се усмихна. Почти истинска усмивка. Преглътна отново. И пак. И пак. Сълзи се появиха в очите му.

Два погледа, искрящо зеления и дълбокия син, се преплетоха. Тя се повдигна на пръсти и го целуна. Устните й докоснаха неговите, отначало нежно, едва усещано, а после сякаш двама любовници си казваха сбогом...

Той се качи в автобуса.
Тя си сложи очилата.
Той преглътна.
Тя преглътна.
Той се усмихна. Истински.
Тя допря пръсти до устните си и му изпрати целувка.
Той направи същото.
Тя се усмихна. Истински.

“...но когато четеш писмото вероятно ще съм на съвсем различно място, някъде по света. Знай, че винаги пазя с мен спомена за две прекрасни зелени очи, завинаги останали в мен.

П.П.: Обичам те.

Марк”

Джеси се усмихна. Очите му. Усмивката му. Ъгълчето на устните. Вкусът им...

15.04.2008 - 28.08.2008
Replica

In English

Gravity of Love

2008-07-18T13:37:00.004+03:00

"Try to think about it ...
What’s the chance to live your life and discover
What it is, whats the gravity of love"

Бурята наближаваше. Черни облаци бяха надвиснали над кристално синьото море. Корабът се полюшваше леко от вълните. Фарът зад тях бе останал прекалено далеч и сега изглеждаше като мъничка звезда посред ден. Следващият фар беше на хиляди мили от тук, в страна, която никой от екипажа не познаваше.

Тя се надвеси от перилата и погледна надолу към пенестите вълни. Нещо й подсказваше, че бурята ще е тежка и продължителна. Разбира се, това нямаше да е първата буря, която тя щеше да преживее, едва ли щеше и да е последната. Тя затвори очи и остави вятъра да вплете морското ухание в косите й.
Сърцето й подсказваше, че този път трябва да му се довери напълно, за да преживее бурята. Щеше да следва следата от предни бури, за да се измъкне от тази.

Всичко беше въпрос на споразумение между нея, корабът, вълните и облаците. Беше виждала как буря, подобна на тази унищожава корабите на други като нея. Знаеше, че опитът с оцеляването в такава буря е най-важното. Опитът и доверието в сърцето бяха ключът към силата на любовта, а тя пък щеше да помогне за преживяването на бурята.

Малко бяха хората, които се доверяваха на сърцето да ги води през бурята, но тя беше от тях. Знаеше, че винаги в окото на бурята има един самотен гълъб, който да те преведе.
Погледът й се насочи нагоре, към затъмнените небеса. Очите й зашариха по небето. Бяха близо до бурята, близо до окото й. И тогава го видя – бледо петънце на небето, белия гълъб летеше над кораба и сочеше пътя.

- Да вървим, тогава, към окото на бурята...

На белият гълъб в бурите ми.

18.07.2008
Replica

In English

Replica goes English!

2008-06-23T15:42:00.003+03:00

И така, официално, стартирам блог на английски. Разликата му с този е абсолютно никаква, като изключим езика. Просто понякога (напоследък доста често) ми се налага да споделя някое свое произведение с човек, който не разбира български и в такива моменти ме е яд, че не пиша и на английски... чувствайте се свободни да ме посещавате и там, ако желаете.

It's official, I'm starting to blog English as well!

A Diary of Dreams... in English

…or how people choose to see the world in black and white… (part II)

2008-06-19T01:59:00.009+03:00

“I stare the eyes of a man alone,
a man I used to care for,
a man I used to know.

For every tear that falls,
a wound grows bigger
into my already bleeding soul…”

“See me running, see me running”

Улица. Високи стени ме ограждат. Стени без прозорци. Виждам и други да бягат до мен. Дробовете ми горят, краката едва се движат, прекалено трудно ми е да се движа, но бягам. Страхът ме води. Страхът от болката... болката от любовта. И бягам...
Обръщам се назад със сетни сили, за да погледна лицето на любимия и сякаш чувствам нов прилив на енергия...

“Today, it's in the air again today, another incident that just went off…”

Не мога да бягам повече. Спрях се, за да си поема въздух и той ме настигна... усетих устните му върху кожата си, ароматът на парфюма му. Почувствах сладостта от любовната прегръдка и спрях своя бяг.

Той ми даде всичко, от което имах нужда. Накара ме да се чувствам обичана и... не знаех какво да правя...

“Did I act like a fool cos I didn't know what to do,
when you gave me just a little bit more than I bargained for,
a little too much in my hands when my hands are tied
It's the ultimate fling to go frolicking,
licking the muck from the soles of the boots of your pride,
everytime you lied”

“If I deny you what you're searching, do I do it out of fear?
Am I ruling out my reason, killing that which I hold dear?”

Ако крия това, което търсиш и отричам, че те обичам... дали го правя от страх? Игнорирам ли съзнанието си като убивам това, което обичам най-много?

“When you're sleeping right next to me, I know you're the one
So when I hear you calling my name, why do I turn away to run”

Когато спиш тихо до мен осъзнавам, че ти си човекът. Когато лежа в прегръдките ти осъзнавам, че сърцето ти бие за мен... тогава защо бягам когато те чуя да викаш името ми... защо все още ме е страх...

“Out of my way I'm coming, another excuse before I'll stay”

Махни се от пътя ми! Не се опитвай да ме спреш! Няма да остана тук, мога да си намеря извинение да си тръгна... мога да намеря извинение да изляза на онази сива улица, да бъда обградена с високите тухлени стени и да бягам докато дробовете ми горят. Трябва да изляза там!
Трябва да заема мястото си, където мога спокойно да се чувствам сама. Изолирана от болката, от теб, от очите ти, от усмивката ти, от прегръдката ти...

”So to save face
I'll hold my place
So I may safely feel alone...”

Знам, че пак ще се уморя и ще спра да бягам. Ще се обърна пак назад и ще видя отново усмивката ти. И отново ще забравя за улицата, за своя бяг. Ще бъда твоя отново докато отново не почувствам болката и не избягам.

“Have a little more of not enough
More of what is less but isn't love
Little of the same you're dreaming of
That's enough, that's enough.”

И въпреки, че се страхувам от болката и разочарованието, аз протягам ръце към теб. Протягам ги за прегръдка. Протягам ги, за да ги оковеш...

“And though I fear these shackles, like my darkness closing in
I will hold out my hands, I will hold out my hands...”

19.06.2008
Replica

In English

The December Family

2008-06-06T20:40:00.003+03:00

To Bekki and Alev. ;)

Everything starts a couple of months ago when I first had the chance to listen to some of the magical music of Poets of the Fall. I felt again that warm feeling I had years ago when I was just looking around in Sonata Arctica's world. For a few days the Poets became from "just a band" to "the second best band I have ever heard". The standart procedure was started: looking for info on this and that person from the band until I found out that mr. Marko Saaresto is born on the 5th of December (different year than me, but this is not significant for the case... :P ), then I did a research over his old projects until I found Playground. With a lot of effort and googling and downloading torrents I finally got my hands on the album. At that time I got a couple of pms from Alev and we began talking about Marko. A bit later Bekki came and soon the Trinity was formed. Yesterday, while waisting time at facebook I looked over my birthday calendar and noticed Bekki is born on the 3rd of December. Alev too is a December child, 15th. And so I shared with the latter that we're all born in December and she just said "We are the December People..". Don't ask why, I thought of the December Family and after a few minutes of looking for pictures and a bit of work in ACD Photocanvas the first family portrait came to be.

I suppose some of you would wanna join the happiest family on earth, but I'll have to disappoint you... no vacancies. There is, however the possibility we take someone in, but under the conditions that it will suffice for him to have the opportunity to speak with Marko (The Wizard :P ) himself and use the family name freely... also clean, cook, wash the clothes etc. while we are busy...

06.06.2008
Replica

Passion colors everything... (part I)

2008-05-30T22:09:00.007+03:00

- Passion colors everything, you say. Then why are you running? What are you running from?
- From pain.
- Life is pain. No pain, no love and vice versa. You can’t really stop it. And this way you hurt yourself even more.
- Enough of this, you don’t know me at all!
- Don’t I, dear? Was it not me who caught you every time you fell? Was it not me who gave you whatever you needed without you even asking for it? Was it not?
- It’s not about that…
- What is it about then? Tell me, I’d love to know…
- It’s about self preservation.
- Damn you, it’s about you being scared of life! You’re not a teen anymore, dear, take a hold of yourself and open your eyes for the real world.
He walked away without saying a word. He left her there, on the top of the hill and went down without even turning back to see if she’s coming. Fireworks started. They were supposed to watch them together, smiling, their faces illuminated by the colourful little lights. But he was gone and she was there all alone. “Was he right? Is it really all about self preservation? If that night I hadn’t decided on that thing would I be hurting today?”
Tears rolled down her cheeks and she couldn’t stop them. He said many times that passion colors everything and now it was her passion for love that colored her tears black with pain.

He was making his way through the people, not paying any attention to the fireworks over the lake. He wanted to be away, to take off this mask of indifference he’d been wearing for such a long time and look at his real, passion colored face. Was he really scared of life?
Twenty minutes of fireworks. Twenty minutes of no one paying attention to the beautiful passion colored creature crying. Short applause and everybody went away. “I wonder if he sees in black and white. I wonder if someone like him ever sees in color.”

He was in the bathroom – same old full of color bathroom, but he was seeing black and white. He looked in the mirror and took off his mask. Here and there some color appeared on the walls, then everything became colourful.
- Passion colors everything, dear. It really does. Even with this mask of indifference it colors you with the colors of sky and rain and sun and love. I’m just scared to show it.
He was looking at the reflection in the mirror smiling at him and then it started talking.
- Do you actually believe yourself? Do you really believe that you can make passion color-blind? It’s just an illusion, this mask. She knows it is. YOU know it is. You cannot escape passion, no matter how much you run away from it. You may hurt her, but she will come back. You will be passion colored again.
- I can’t be, not in front of anyone else but me.
- Passion colors everything. It’ll color the mask of indifference very soon and you won’t have a choice, but to keep the colors and add new ones everyday. Passion colors everything.

"Passion... it lies in all of us... sleeping... waiting... and tough unwanted, unbidden... it will stir... open its jaws and howl...
It speaks to us... guides us... passion rules us all... and we obey. What other choice do we have?...
Passion is the source of our finest moments... the joy of love... the clarity of hatred... and the ecstasy of grief.
It hurts sometimes more than we can bear... if we could live without passion maybe we'd know some peace... but we will be hollow... empty rooms, shuttered and dank... without passion we would be truly dead..."

30.05.2008
Replica

To everyone out there who try to hide from love and passion. To two of my closest friends and maybe to a rock star.

In English

Who Killed Mary?

2008-05-21T18:03:00.003+03:00

Пристигнах в Хазард когато бях на седем. Живеех с майка ми. Баща ми се беше оженил за нея, а след като тя забременяла, той взел всичките й пари и заминал. Затова дойдохме в Хазард.
Хазард е малко градче в Небраска, а населението му е не повече от 80 души. Всички разбраха буквално за минути, че идваме от съседно градче и какво е станало с баща ми. Очите на всички бяха пълни с предразсъдъци.

Започнах да ходя на училище заедно с останалите двайсетина деца в града. Седях до Мери – единствения човек, който някога погледна отвъд обвивката и видя човека в мен.
Изминаха три години след първата ми среща с Мери. Почти всяка вечер излизахме на разходка до близката река и гледахме залеза. Мери обичаше да гледа залеза, а аз обичах да гледам нея. Понякога виждах колата на шерифа паркирана на пътя и усещах осъдителните му очи в тила си. Всички казваха, че нищо добро няма да излезе от приятелството ми с Мери.
Спомням си как един ден лежахме на тревата, под шарената сянка на дърветата и си мечтаехме как някой ден ще си направим лодка и ще отплаваме надолу по реката, за да избягаме от Хазард. После Мери се усмихна и ме целуна по бузата.

Никой не разбра какво изпитвах към Мери. Никой не се интересуваше докато един ден Мери изчезна.
Тя дойде на предния ден у дома и ме попита искам ли да отидем на разходка. Знаеше, че скоро бях прекарал настинка. Отказах. Тя предложи да остане при мен да ми прави компания, но отказах отново. Спомням си, че тя взе един от шаловете ми от закачалката и го уви около врата си. Каза ми, че отива да се поразходи покрай реката, а шала щял да я кара да се чувства сякаш аз съм до нея.

На следващата сутрин някой почука на вратата. Отворих и видях срещу мен значката на шерифа. Каза ми, че Мери не се е прибирала откакто я видяли да влиза в къщата ми. После ме арестува и ме отведе. Видях хората от Хазард да шушукат, а погледите им бяха пълни с тревога и обвинение.

Седях в участъка и слушах обвиненията на шерифа. После един от помощниците му влезе и съобщи, че са намерили Мери мъртва в реката. Удушена с моя шал.
Спомням си, че си разплаках и че шерифът ме удари. Помня, че ме влачиха пред целия град до колата и ме качиха вътре насила.

Озовахме се на моста над реката. Там, където тялото на Мери изплувало тази сутрин. Шерифът не спираше да ме ругае и удря, а аз не спирах да плача. Паднах на колене. Промуших глава през решетките и се вгледах надолу в реката. Видях лицето на Мери, усмивката й...
Почувствах куршума да пронизва гърдите ми. Погледнах за последен път надолу, към моята Мери... кой те уби?

21.05.2008
Replica

In English

05/06/2008 Kauniita Unia...

2008-05-08T06:01:00.005+03:00

...или как мечтите стават реалност за втори път.

Денят започна рано и болезнено. Очакваше ме неприятна изненада и студена баня... а предната вечер беше съвсем малко тежичка...
Изпълзявам от банята около 10 и започвам да съхна. Камен, Мила и Симо отиват да разузнаят положението и трийсетина минутки по-късно се връщат, а сънените им лица са заменение от радостни усмивки. "Има дирижабълче на Соната!" изписква почти истерично Мила. А мен ме присвива коремче само при мисълта, че след по-малко от 12 часа ще гледам любимата си група отново...
Пакетирам си мешката и в пълно бойно облекло, сиреч hand-made потника ми на Соната, се запътваме дружно към градския площад, където вече има нещо. Бързо успяваме да си намерим място на оградите и започваме да се тюхкаме защо са толкова далеч и мислим начин да ги избутаме по-напред, по-близо до Тони, Елиас, Марко, Хенрик и Томи. В крайна сметка охраната свърши това вместо нас. ;)
14 часа... слънцето напича облечената ми в черно особа... остават 6 часа. Постепенно площада пред сцената започва да почернява от метални братя и сестри, а фланелките на Соната стават все по-често срещани. Всеки познава някого, той пък познава друг и в крайна сметка се озоваваш с някой напълно непознат да чакаш за оградите и да кроите планове за предстоящото събитие.
Техниците на Соната също се поразбудиха по това време и полазиха сцената, инсталирайки барабаните, осветлението, микрофоните и стойката на йоничката на Хенрик. Оградите вече са преместени на не повече от метър от сцената, а гадните потни бясни пропаднали метъли вече си пазят местата, налягали пред тях.
17 часа... слънцето се поскри и сега заплашва с лек дъждец... но безсмъртието ми вече е факт... остават 3 часа. Томи се промъква почти незабелязан на сцената и заема мястото си зад барабаните. Минути по-късно останалата част от бандата пробягва зад сцената и след още няколко минути и те се озовават на сцената, за да се уверят, че всичко е наред. Издебвам ги невинно с идеята да ги помоля за снимка, но първия път бях игнорната брутално... добре, че Елиас е пич. 8) Доволна и трепереща се връщам на мястото си и в следващия час въздишам и все още не мога да асимилирам какво се е случило.
18 часа... коремчето ми е на топка, въпреки, че знам какво да очаквам от концерта... Тони минава зад сцената и предизвиква въздишки от женската част на заобиколилите ме метъли... остават 2 часа. Мисля си какъв ли ще е сетлиста, защото до последно не беше ясно дали ще е това, което вече съм слушала, или пък този път щастието ще ми се усмихне напълно и освен, че ще чуя любимата си група на родна почва с приятели, ще чуя и любимата си песен...
19 часа... всички са вече на крак, заели бойна позиция и готови да аплодират the best band ever... остава 1 час. Тук-там пробягват разни трута с фланелки на Мановар, но да оставим тях на страна... авантата си е аванта, както казва един познат. Още час ме дели от още едно неповторимо сбъдване на мечта, която имах почти 7 години. Не мога да сваля усмивката от лицето си...
20 часа... Б.Т.Р. излизат, за да подгреят, въпреки че на повечето от нас не ни беше нужна подгрявка от никакъв вид, за да дадем всичко от себе си и да покажем, че този концерт не трябва да остава единствен в България...
21 часа... осветлението изгасва, напрежението е нарастнало безкрайно много, дори и за мен. Започваме да скандираме "Соната! Соната! Соната!" с надеждата, че ще се появят миг по-скоро... зазвучава нежното интро и в този момент сякаш нещо ме изхвърли някъде в облаците, където има място само за мен, Соната и музиката им... после се появиха те - Томи, Хенрик, Марко, Тони и Елиас и подхванаха In Black And White. Може би до средата на песента Тони се увери, че тази вечер няма да му се налага да пее много по простата причина, че публиката го замества.
Следва Paid In Full, доза пеене, с което започвам да чувствам болка в гърлото и дробовете, но безсмъртието ми в този момент не ми позволи да направя нищо друго освен да продължа да скачам, пея и аплодирам.
Kingdom For A Heart е песен, която исках да чуя лайв преди много време, но дори и сега, след толкова години, пях с Тони всяка една думичка. Но след нея ме очакваше най-голямата и приятна изненада за вечерта, ако не и за целия ми живот.
Чувам началните акорди на Replica и сцената пред мен се разми с едно огромно цветно петно. Усещам ръцете на хората, които бяха около мен и знаеха, че това е Песента, чувам гласовете им някак далечни... I'm home again, I won the war and now I am behind your door... разтапям се по оградата, в буквалния смисъл на думата. Не знам дали някой от бандата има идея колко много ме зарадва с тази песен, но мога да кажа само едно огромно благодаря за нея.
Последва още една песен от Ecliptica, озаглавена 8th Commandment, която по случайност, или не, чувам за втори път лайв.
Време е да поохладим страстите с красивата и неповторима Shamandalie. Иска ми се да се обадя на Ранд, който остана някъде там отзад и да го поздравя с нея...
До тук всичко добре, но къде остана новия албум? Без Тони дори да подскаже поне малко коя ще е песента, зазвучава интрото на Caleb, с което аз съм тотално смазана от кеф.
Отново време за нещо нежно и трогателно, а именно Tallulah.
Продължението беше също от Silence, но е една от най-бързите им песни - Wolf and Raven, която, тематично беше последвана от FullMoon и It Won't Fade, с което изчерпахме голяма част от "вълчия" репертоар. ;)
Последвалата игра на барабани беше еднакво забавна както за нас, така и за Тони, който не спря да се смее заедно с нас.

Следваща в списъка беше мой личен фаворит от преди 2-3 години - Black Sheep. Разбира се текста в началото беше точно този, който очаквах да е: We're not Iron Maiden and we're not from England, we are Sonata and we come from Finland! :D Шамар в лицето на всички Мейдън фенове!
Последва Gravenimage и изненадващо за мен, този път Тони не успя да си смотае лириките до степен да не знам какво пее. :Р Предпоследна за вечерта беше Don't Say A Word, но това не ни спря да подивеем напълно и тотално на нея. ;)
Традиционно концерта завърши с The Cage, много подскачане и привкус на водка.
След като публиката се укроти малко след Клетката и Тони за пореден път каза, че трябва да дойдат отново, на сцената притича един от техниците им и бутна в ръцете на Тони бутилка водка Финландия... и така се стигна до Vodka Song, и последната за вечерта доза подскачане и пеене.
После Томи разхвърли палките си, Елиас - перцата си и дойде време да си кажем довиждане с тях. Поклон, последно благодаря, "Kauniita Unia!" от Тони и прожекторите изгаснаха...

Коленичих на оградата и очите ми се напълниха със сълзи. Камен ме прегърна, после Симо, после Мила... не можеше да е реалност. Умората я нямаше, нищо не ме болеше, бях дала писмото на бандата, бях ги слушала за втори път на живо, бях си спечелила още погледи и усмивки от Тони, бях чула Replica и още куп неща, които дори и сега, два дни след концерта, не мога да асимилирам...

Озвучението беше идеално, организацията също. Благодаря на кметъла на Каварна Цонко Цонев, че направи мечтата ми реалност. Благодаря на Соната, че приеха да му съдействат. Благодаря на всеки един от вас, който пееше и аплодираше неуморимо бандата. Благодаря и на всеки, който на Replica ми каза "Честито!" или "Поздрав!" или просто извика "Сил!"... благодаря, че направихте този концерт незабравим.

08.05.2008
Replica

Marko The Vampire (parts 1 and 2)

2008-04-29T23:55:00.003+03:00

In everyday life he is a sexy blond rock singer. In truth, he's one of the ancient vampires. Join me as we journey through the life of the cutest vampire ever to walk the earth...
Originally posted in the Poets Of The Fall Official Forum. Story by me, pics by some guys from the forum.

Marko The Vampire pt. 1

(Marko reveals his true nature on a gig for the first time ever...)

After centuries of hiding in dark tombs, the vampires finally resurface to rule the world once again! What better way to hide themselves, then to act as ordinary people and play the role of a blond sexy rock singer?
Years of endless hunger are now to end. Tonight the first of the vampires resurfaces!

"Back row to the left... a little to the side... Ah, the perfect victim! She looks juicy..."

Vampires are known to be real aristocrats, which means they would never jump on someone and suck their blood without that someone's agreement. So...

*puppy eyes* Pleeeease, let me bite you, I promise it won't hurt, I promise! Pleeeeease!

The girl agrees, tempted by Marko's amazing looks and as he tries to reach her, he notices something...

*scared* Why is there a crucifix and garlic hanging from the ceiling?! *backs away*

Turns out the owners of the place are superstitious and decided to put the small crucifix and the garlic just in case...
With this, Marko is forced to look at the juicy dinner jumping and singing along with him...

Marko The Vampire pt. 2

Some weeks have passed since we last saw Marko trying to stay as far as possible from the things on the ceiling. He grows more and more bloodthirsty and craves sweet human blood more than ever... this time he is determined to get his hands and teeth on someone...
Will he manage to finally satisfy his hunger?

The best way for Marko to find a victim is to look carefully through the audience (consistent mostly of women :P ) while he's on stage. So he looks and looks... looks and looks...

Finally, he spots something delicious! He checks the ceiling and the nearby walls to see if there is again something that might stop him and sees nothing... a devilish smile comes to his face.

He announces he's gonna go off the stage, as he occasionally does, and he's gonna pick one lucky girl to take out for dinner later that night.
He goes off stage and as he is just a step away from her, a crazy fan, who read my previous post in this thread remembers Marko is truly a vampire and he's not gonna take the girl out for dinner, he's gonna dinner with her blood!
He scares the girl away and as Marko is seeing her run, he starts to feel really upset...

Marko is determined to eat tonight and is strongly driven by pure rage...

"Now, now... did you scare my pretty womam? Yes? Well then, you shall pay!!!"

Might be continued...

29.04.2008
Replica

Of Chocolate and Marko...

2008-04-29T00:09:00.004+03:00

Днес ми беше странен ден... от сутринта (разбирайте 11 на обяд) Марко не ми излиза от малката главица. "Нищо ново" ще кажете вие... и ще сте прави донякъде. Днес е повече от обикновенно. А и с тези сънища от вчерашното "гледане" на Суийни Тод играта съвсем загрубя. Време е за тайните и дълбоки 10 мегабайтови архиви със снимки на Марко.
Прехвърлям ги набързо и се спирам на една от любимите си - господин Сааресто, доволно захапал долната си устна и изглеждащ като 5 годишно хлапе, на което току-що са купили огромна близалка. Изпитвам странното желание да му причиня нещо като брутално нагушване и лигави целувки Сил стайл...

Изтипосвам си въпросната снимка по аватарите на почти всички места, включае и форума на 30 Seconds to Mars, с което рискувам да бъда разкъсана от стадо бесни фенки на Джаред Лето... сори пич, Марко е по-готин от теб... face it. Цял ден си дей дриймвам за господин Сааресто, за шоколад и отново се замислям за флакончето сметана...

Прибирам се и си полазвам шугърчето, оплаквам се, че никой не е отбелязал колко готин е пича на новия ми аватар и от дума на дума в главата ми все по-ясно се оформя какво всъщност искам да причиня на Марко... така се стига до култовата реплика: "Точно като некво малко хлапе е и ми иде да го хвана, да го намачкам, нацелувам, налигавя и нагъделичкам. И после да го тъпча с шоколад докато не повърне от сладко..."

Извода и смисъла на целия този пост е да отбележа още веднъж колко вредно е да се предозирате с някого... води до сериозни психични увреждания...

28.04.2008
Replica

Sing Your Song For Me

2008-04-01T00:21:00.008+03:00

Playground - Sing Your Song For Me

- Замълчи, всичко ще отмине. Просто поредната буря. Ела, ще те подслоня. Ела, ще те предпазя от бурята. Виждал съм го и преди и нищо не се е променило.
Тя се сгуши в него. Чувстваше го по-близък отвсякога. Защото я беше хванал когато падаше. Защото я държеше да не падне отново. Защото сега седеше до нея, на студения пясък и гледаше морето заедно с нея.
- Нищо не се е променило, само аз. С всяка следваща буря се променям. И нищо не изглежда същото вече... нищо. Единствено гниещите листа в гората, чиито дървета пеят.
Той се обърна назад, към горичката, през която бяха минали преди малко. Онази мъничка горичка, която беше неговия свят и където той можеше да избяга от всичко... но не и от нея. Защото дърветата пееха нейната песен. Пееха нейната песен за него.
- Изпей ми твоята песен. Изпей ми я, както винаги. Обичам я! – той я погледна и й се усмихна. – Хайде, изпей ми твоята песен, моля те.
“Изпей ми твоята песен, както винаги го правиш. А аз ще те чакам тук, на този морски бряг, където никога нищо няма да се промени...”
Тя отвърна на усмивката му и запя. Запя тихо, така че само те двамата да чуват любовната балада. Пееше за него. Пееше своята песен за него.

“See I don’t think I need to feel
just as long as you are here”

Тя спря и се замисли.
- Не е ли забавно, всичко вече е правено, а на мен отново ми се струва като за първи път. Онова “Тук съм”, онези думи...
- Шума на дърветата в гората когато бризът пее твоята песен за мен. Ще пееш ли своята песен за мен винаги?

31.03.2008
Replica

In English

Лека нощ

2008-03-25T03:05:00.003+02:00

Лека Нощ

Ти "лека нощ" ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
тогава ще е тежка тя!

Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с "лека нощ" не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те "лека нощ" не си желаят,
но винаги е лека тя!

Пърси Шели

~

Good-Night

Good-night? ah! no; the hour is ill
Which severs those it should unite;
Let us remain together still,
Then it will be good night.

How can I call the lone night good,
Though thy sweet wishes wing its flight?
Be it not said, thought, understood -
Then it will be - good night.

To hearts which near each other move
From evening close to morning light,
The night is good; because, my love,
They never say good-night.

Percy Bysshe Shelley

Голямо благодаря на Симо.
by Replica

The Beautiful Ones

2008-03-18T23:38:00.006+02:00

На Марко Сааресто, макар той никога да не го прочете.

- Виждаш ли я? Изглежда като ангел... но без криле. Толкова е нежна. И лети! Лети, но без криле...
- Къде са крилете й?
- Отнети... и виждам как сълзите й се стичат по лицето й всяка вечер. Тихо, тя плаче преди да заспи.
- Кой би отнел крилете на един ангел?
- Дявол. Аз. Спомням си колко се бори, за да преживее онази зима и да достигне отново до пролетта, когато всичко се ражда отново... спомням си цената, която плати. И все още тя ми се усмихва... и не мога да спра да се питам защо жертваме красивите същества? Как се разбива сърце от злато? Защо жертваме душите си?
- Опитваме се да бъдем герои от истории неизпяти, неразказани.
- Сякаш не се нуждае от нищо, тя дава... и тя вече няма какво да даде освен последното малко парче от сърцето си. И го дава, безплатно, без да се двоуми. И се чувствам низък, като счупено огледало, което отразява изкривен образ. И не мога да спра да се питам защо жертваме красивите същества? Как се разбива сърце от злато? Защо жертваме душите си?
- Опитваме се да бъдем герои от истории неизпяти, неразказани.
- Защо жертваме красивите същества? Защо, когато вървят самотни и пълни с любов? Защо жертваме красивите същества, когато те просто се опитват да намерят пътя към дома...

“Flies with a broken wing, she's ever so graceful, so like an angel,
but I see, tears flow quietly.

The struggle she's seen this spring, when nothing comes dancing,
paying a handsome fee, and still she smiles at me.

And I can't take it, no I can't help but wonder...

Why do we sacrifice the beautiful ones?
How do you break a heart of gold?
Why do we sacrifice our beautiful souls?
Heroes of tales unsung, untold.

Sweet as an angel sings, she gives though she has none left but the last one, free, unhesitatingly.

And I am humbled, I'm a broken mirror, and I can't help but wonder...

Why do we sacrifice the beautiful ones?
How do you break a heart of gold?
Why do we sacrifice our beautiful souls?
Heroes of tales unsung, untold.

Why do we sacrifice the beautiful ones?
Why when they walk with love alone?
Why do we sacrifice our beautiful souls?
Just trying to find their way home.”

Благодаря за музиката и текстовете, за това, което ми показа.

18.03.2008
Replica

How To Break Up...

2008-03-18T10:45:00.004+02:00

How To Break Up е наръчник как да скъсате с някого, използвайки възможно най-изтърканите и тривиални фрази, които звучат не на място. Идеята е моя и на Блейк и се зароди преди по-малко от час, обсъждайки какви кучки могат да са жените и как хората като цяло ги е страх да посегнат към нещо, което им се предлага на тепсия. Предоставените по-долу фрази са използвани било от мои бивши приятели, било от негови бивши приятелки... интересния факт тук е, че всъщност ние с Блейк също сме бивши... :D Но стига с глупостите, четете и се наслаждавайте на липсата на оригиналност в човешкото съзнание... ще се ъпдейтва при възможност.

Part 1

На момичето..което ме накара да повярвам отново , и да загубя вярата си

Как да скъсаме..и какви фрази да използваме ?
Труден въпрос нали..сега ще ви запозная с някой от най-често прилаганите на мен...
Важно е да уцелите момента за да се получи добре

1ви вариант.
Връзката върви добре никви сиви облаци...е отивате при възлюбеният/възлюбената и заявявате
"Искам да съм с теб но не мога "
"Връщаш ми гадни спомени от ледниковата епоха , няма смисъл "
Реакцията на човека ще е или гаден бъзик , или ще се опули като невидял..но като осъзнае , че сте сериозна/сериозен реакцията мy ще е неясно кухо биене откъм сърцето, и тъп поглед тип "Мис Свят "
Друга култова фраза в този един момент , когато на човека едва ли му е до щастие
"Не искам да се сдухваш заради мен " или "Що си сдухан " Хубав отговор по принцип е:
"Маргаритки ли да ми цъфтят от ушите "
В такива ситуации също култов въпрос е "Защо плачеш/има сълзи в очите ти ? " Е ако сте решили да си останете приятел с човека не отговаряйте но иначе " Не е щото режа лук повярвай ми " върши не лоша работа.
Други култови фрази за край на връзката са "Имам нужда от малко време сам/а "
Е ако не ви се обади до 2-3 дена , времето е минала и човека не е сам/а просто не е с вас
Друга също така добра фраза , която се използва често " Обичам те но не искам да те нараня , затова трябва да се разделим" Не мисля че тук има кво да се коментира , просто фразата говори сама за себе си.

"А как забравихме именно взетото
с нас е това , което не взехме
в бързината да върна неволно отнетото
аз без да искам друго отнех "

~Blake~
18.03.2008